1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ
Снимка: picture alliance/APA/picturedesk.com
Образование

Будна и умна България: да си помечтаем

Ивайло Дичев
8 май 2017

Да си помечтаем за България като за страна с добро образование, което произвежда интелигентни, будни и пораснали хора. Хора със знания и интереси. Хора с бъдеще. Възможно е всъщност. Проф. Ивайло Дичев обяснява как:

https://p.dw.com/p/2caMS

Да гледаме позитивно: в някои министерства бяха издигнати хора, които изглеждат професионалисти. Едва ли ще могат да извършат кой знае какво, но нека си кажа какво ми се вижда важно в тези сфери. И най-вече в една от тях.

Учител или чиновник?

Образованието в България е поставено под най-тежък обществен натиск, защото всички сме учили - и затова смятаме, че разбираме. Партии злоупотребяват редовно с промоция на идеологиите си, а медиите продават възмущения от типа „посегнаха на дядо Вазов“. В резултат институцията развива един все по-тежък рефлекс към самобюрократизиране. Мерят се параметри, следят се стандарти, а отчетността - тази нова религия на неолибералния свят - започва да превръща учителя в чиновник, който наместо да се занимава с учениците, попълва формуляри.

Парадоксът е, че въпреки това недоволството на обществото нараства. Всъщност не е парадокс: ако се замислите, доверието е точно обратното на проверката (противно на прочутата мисъл на Дзержински, шеф на мрачната ЧК). Колкото повече прозрачност - толкова повече недоверие, защото всяко нещо, което виждаме, кара подозрителния обществен разум да търси нещо друго, нещо скрито. Пращаме децата си с тайни записващи устройства, но от това не ни олеква, защото започваме да си представяме какво ли е останало извън кадъра.

В последна сметка образованието се прави от учители, даваме децата си на учители - този фундаментален факт няма как да се промени. В известен смисъл така ние ги отбиваме от себе си. Как се подбират учителите, каква е репутацията им, колко са компетентни - това е важна задача пред цялото общество. Но дали ще четат „Шестоднев" или „Хари Потър", нека го оставим на тяхната преценка. Важно е не толкова съдържанието, колкото уменията - интереса към четенето, възпитан от учителя, способността на ученика да говори за прочетеното, да мисли през него за собствения си живот. А това трудно влиза в стандарти и програми.

Четинестият червей и още нещо

Седят едни деца на чиновете и възпроизвеждат знание от типа: Как сe казват островите край Хърватска? (Хвар, Крък, Корчула). Какво има вместо бъбреци при четинестия червей? (Протонефридии). Въпросът не е в това дали подобно знание е необходимо. Въпросът е, че се изисква от всички, независимо от нивото, интересите, контекста. Стандартизираният багаж от знания е превърнат в самоцел, а един от мотивите е вероятно учителите да не губят часове и съответно работни места (такъв е случаят в университетите, където огромната аудиторна натовареност на студентите е не заради тях, а заради щатовете на преподавателите).

Всъщност едно разтоварване от бюрократичните изисквания съвсем не значи по-малко щатове, а точно обратното. Защото наместо да пълни главите с четинести червеи, училището трябва да се заеме с това да пълни със смисъл целия работен ден на ученика. Все още чувам думата „занималня“, която днес е някакъв абсурдизъм. Учениците целодневно трябва да бъдат увлечени в правене на интересни неща, където кръжокът и учебният час постепенно да се преливат, а дисциплинарните граници между предметите да изчезват. По какъв „предмет“ например учениците биха измисляли роботи? Училищен канал в Ютюб? Изследване на темата защо измират пчелите?

В тази посока постепенно биха отпаднали оценките като бюрократична форма от друга епоха. Младият човек ще кандидатства за следваща степен на образование или за работно място с проект, с портфолио, което защитава. Вярно е, че матурите уеднаквиха формата на оценяване в различните региони на страната, но какво ни грее това, ако в тестовия въпрос Ви питат какво точно чувство е изпитал Моканина, гледайки в далечината?

Проф. Ивайло Дичев
Проф. Ивайло ДичевСнимка: BGNES

И започва едно дебнене дали някой е изнесъл „правилния“ резултат и дали ученикът не е имал приемателче в ухото си. Ще кажете, че с тестовете борим субективизма, но дайте да погледнем съвременния свят - не е ли той все по-фрагментиран, все по-разнообразен? Защо тогава да се връщаме към уеднаквеното знание на тромавата държава от първата модерност?

За да пораснат децата ни

За подобен обрат, разбира се, са нужни и друг тип учители: хора, които заедно с учениците да работят по интересни теми, да ги запалват със собствения си ентусиазъм. Млади, добре платени, готови да се усъвършенстват непрекъснато - това всички си го представяме, знаят го много частни учебни заведения. Въпросът е да отслабим своето подозрение към държавните институции и да ги оставим да работят с децата отвъд бюрократичните стандарти.

И накрая най-важното. Училището трябва да поеме от родителите щафетата по възпитаването на децата. В сегашния си бюрократичен вид то непрестанно връща топката към семейството - къде по идеологически причини, къде заради липса на ресурси и воля. Родителски срещи, родителски настоятелства, доучване вкъщи. Учудващо ли е тогава, че децата така и не успяват да пораснат? Че неравенствата между ученици от „добри“ и от „лоши“ семейства стремително нарастват? Трябва да го разберем и приемем: на определен етап училището поема функции на семейството, изгражда микро-общество, в което усилията на детето добиват важност. Така че когато се върне вкъщи, родителите да ахнат: Не разбрахме кога детето ни е станало голям човек.

Прескочи следващия раздел Повече по темата

Повече по темата

Покажи още теми
Прескочи следващия раздел Подобно съдържание

Подобно съдържание

Прескочи следващия раздел Водеща тема на ДВ

Водеща тема на ДВ

Бойко Борисов

Сезонът на "борисовките": защо Борисов говори такива неща

Емилия Милчева
Прескочи следващия раздел Още теми от ДВ

Още теми от ДВ

Към началната страница