Битката за символите на България | Новини и анализи от България | DW | 12.11.2014
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

България

Битката за символите на България

Защо паметниците все още разединяват българите и предизвикват бурни страсти на приемане и отхвърляне? Георги Папакочев се спира на темата по повод новооткриятия в София монумент на писателя-дисидент Георги Марков.

default

Новият паметник на дисидента Георги Марков в София

„Скитникът“ най-сетне се завърна в София. "Скитник" е кодовото име на писателя-дисидент Георги Марков, дадено му от комунистическата ДС. Церемонията по откриването на негов паметник на столичния площад „Журналист“ беше почетена от бившите президенти на България Жельо Желев и Петър Стоянов, а настоящият държавен глава Росен Плевнелиев припомни в словото си, че есетата на публициста, излъчвани по „вражеските“, радиостанции ББС, Дойче Веле и Свободна Европа „освобождавали духовно българите още преди рухването на комунистическия режим“. Димитър Бочев, дългогодишен приятел и колега на Марков, обясни закъснялото построяване на паметника с „печалната истина, че българинът винаги е страдал от недостиг на чувство за историчност“. А спонсорът на монумента д-р Георги Лазаров, призна, че ако София е откажела издигането на статуя на Георги Марков, той е смятал да я постави на моста Ватерло в Лондон, на мястото, на което през 1978 година комунистическите тайни служби извършват атентат срещу Марков.

Инерция на неприязънта

Омразата към най-отявления критик на живковия режим всъщност никога не е стихвала сред бившите български комунисти. Депутатът от Реформаторския блок Вили Лилков, който беше и доскорошен заместник-председател на Столичния общински съвет /СОС/, си спомня трудно приетото решение за издигането на монумента и силната съпротивата на съветниците от левицата. „Държането на тези колеги беше направо цинично, те обвиняваха писателя в какво ли не, включително, че е бил агент на ДС, което не е вярно“, разказва общинарят. В дните на изграждането на паметника, вестник дори „Дума“ съобщи за надигащи се протести сред жителите на кв.“Лозенец“, които не били съгласни с това, на някогашния площад с името на партизанката „Йорданка Чанкова“, преименуван след 1989-та на площад „Журналист“, да стърчи двуметровата фигура на Георги Марков. Според „възмутените“ жители на квартала дисидентът бил „приближен до Тодор Живков, с неясно агентурно битие и неизяснено докрай убийство, за което дори англичаните признали, че няма никакъв "български чадър". А сега „огромният“ паметник щял да „нарушава драстично ландшафта на мястото и вида на китната малка градинка“.

Унищожаване на символите

Парадоксално е, че четвърт век след демократичните промени в България, разправиите около историческите монументи не спират. Някои са възхвалявани, но повечето са обругавани, боядисвани, цапани с надписи, сваляни и издигани отново. В подножието им постоянно се извършват поклонения и антипоклонения, кипят страсти, бликат емоции, водят се бурни полемики и спорове. С какво тези мълчаливи символи от миналото продължават да вълнуват хората?

Скулпторът проф. Велислав Минеков, преподавател в софийската Художествена академия смята, че много от известните паметници олицетворяват фалшифицираната или съмнителна българска история. „Да не забравяме, че в периода до 1989 година се е създавала монументална продукция, която е трябвало да промени миналото, да внуши на българите и света, че преди 9 септември 1944-та е имало титанична партизанска съпротива, да убеди поколенията, че комунистическата идея е прекрасна и тя трябва да се развива. Нека си спомним как пред бюстовете на обикновени, според днешното разбиране терористи, пионерчета бяха длъжни да поставят цветя, а партийни активисти да стоят на почетна стража с оръжие в ръка“, припомня професорът.

Welislav Minekov Bildhauer aus Bulgarien

Скулпторът проф. Велислав Минеков

Той прави и паралел със Закона за денацификация в Германия след края на Втората световна война, поставил под забрана голяма част от нацисткото художествено наследство - филми, музика, произведения на изкуството. Целта на победителите е била да бъдат прекъснати всякакви носталгични опити за връщане към хитлеристкото минало и затова днес все още могат да се видят празни постаменти на нацистки паметници, чиито фигури са свалени след войната. „Това е част от човешката история, допълва проф. Минеков. Подобни неща са се случвали в Древна Гърция, в Римската империя - непоносимите за хората монументи са били унищожавани. Може да се съжалява за някои творби, дело на големи майстори, но след като са били политически несъвместими за времето си, те са се оказвали нежелани“, обобщава скулпторът.

Депутатът Вили Лилков също смята, че повечето паметници в България са политически, поради което те разделят хората и подлежат на преосмисляне: „Нужно е да четем историята си внимателно и безпристрастно, за да можем да даваме вярна оценка на събитията и личностите в нея. Иначе се натрупват представи, разбирания, вярвания, понякога и митове, които се материализират в един или друг паметник. Проблемът ще изчезне след точния прочит на фактите от миналото и то от поколения, които не са толкова тежко обременени политически“, смята Вили Лилков.

Снимки за спомен

Спороветете около монументите от българското минало обаче не спират. Паметникът на Съветската армия продължава да е под силен обществен натиск за неговото премахване, а скулптурните групи около него „вдъхновяват“ уличните художници за живописни изяви. Дните на грозните останки от монумента „1300 години България“ пред НДК изглеждат преброени, а на тяхно място е възможно отново да се появят разрушените през 70-те години паметни плочи на софийските I-ви и VI-ти полкове. След като пред входа на най-големия столичен парк навремето имаше фигури на Сталин и бюст на Брежнев, там най-сетне бе поставен барелеф на цар Борис Трети, чието име градината носи. А какво може да хрумне на софиянци в бъдеще не е ясно.

Така или иначе, освен до фигурата на сатирика Радой Ралин пред някогашното кино „Изток“ и до приседналите писатели Пенчо и Рачо Славейкови на едноименния площад, гражданите вече могат да се снимат за спомен и пред металния Георги Марков: ироничният изгнаник, който въпреки коумнистическия режим, тайно е мечтаел да се върне в родината си само за няколко часа, за да зърне отново родителите си и поне за малко да прескочи до Клуба на писателите.

Редакцията препоръчва

Реклама