″Бием се в гърдите какви велики царе сме имали и така подменяме настоящето″ | Новини и анализи от България | DW | 26.10.2020
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages
Реклама

България

"Бием се в гърдите какви велики царе сме имали и така подменяме настоящето"

Мнозина българи вярват, че българските нация, език и култура са древни. И се гордеят с това. Но тази гордост ни отклонява от настоящето. Бием се в гърдите какви велики царе сме имали и така подменяме настоящето.

Интервю с проф. Александър Кьосев

Между правителствата в София и в Скопие отново се води яростен спор за историята. Красимир Каракачанов дори предупреждава, че България ще спре Северна Македония по пътя ѝ към ЕС. Вашето семейство произхожда от Македония. Какво мислите Вие за тези спорове?

Александър Кьосев: Ох… Това е болен въпрос, наистина. Защото се оказва, че и коалицията на "патриотите", и голяма част от българското население живеят с романтически патриотични митове от 19 век. А тези митове невинаги отговарят на фактите и на модерната перспектива към фактите. Но независимо от това, с цената на всичко се поддържа една такава представа за патриотизъм, която е базирана на клишета. Трите "патриотични партии" в правителството съвсем съзнателно го използват за нагнетяване на напрежението. Те просто искат да си вдигнат предизборния рейтинг, но няма да могат да го направят. И няма да влязат в следващия парламент.

"Романтически патриотични митове" казахте. Кои са тези митове?

Александър Кьосев: Да започнем от централния спор: Колко стара е една нация и кога възниква?

Проф. Александър Кьосев

Проф. Александър Кьосев

Определена нация или всяка една нация?

Александър Кьосев: Всяка нация. Това е, така да се каже, част от идеологията на национализма. Това е характерен романтически мит, който представя нацията за по-стара, отколкото тя е. Според този възглед, нацията е прастара, едва ли не като библейските семейства и народи, които от незапомнени времена имат някаква природна идентичност - и така продължава до ден-днешен. Но според съвременните схващания, които доминират през последните 50 години, нацията е модерен феномен, модерна група. Тази модерна група възниква през един период между края на 16 и средата на 20 век - то е един дълъг период на нациообразуване. Почти всички нации ретроактивно и ретроспективно пренаписват историята и си приписват една огромна, вековна, древна, често дори предисторическа история.

Тук искам да задам един наивен въпрос: Какво точно му е хубавото на това да си древна нация?

Александър Кьосев: Е как? Като си древен, ти първо си велик. И второ си природен, не могат да те променят. Нищо в теб не може да бъде променено. Нищо в този свещен колектив не може да бъде променено, защото то си е такова от памтивека. И от тази гледна точка се говори така, сякаш българската нация, българският език, българската култура са вечни, а македонската нация и македонският език и македонската култура са някакво изкуствено построение, възникнало преди 50-ина години. Всъщност единствената разлика между двата процеса на нациообразуване се състои в това, че единият е малко по-стар. Процесът на формиране на българската нация започва в края на 18 век и трае през целия 19 век, докато образуването на македонската нация трае от втората половина на 19 век нататък. Това са национало-образуващи процеси, оформянето на модерни групи, наречени "нации" - и колкото едната от спорещите страни има право, толкова и другата има право. Нека да го обобщя: в хода на тези процеси се създават огромни, модерни колективи, които осигуряват идентичност на своите индивидуални членове и осигуряват хоризонтална солидарност между онези, които се чувстват българи. И, съответно, между онези, които се чувстват македонци.

И отделният индивид се чувства горд, че принадлежи към това колективно тяло, така ли?

Александър Кьосев: Гордостта е насочена назад към историята, тя умишлено ни отклонява от настоящето. Вместо да се грижим за това, което представлява нашата нация, вместо да се грижим за своя дом, вместо да си поливаме градинката, ние се бием в гърдите какви велики царе сме имали и по този начин подменяме настоящето. Спомените за далечното минало са винаги подмяна на настоящето. И там няма как да има разбирателство, защото там властват едни могъщи национални митологии, зад които са легнали почти с телата си много хора. Ако продължаваме да се реем назад в историята, вместо да се насочим към настоящите проблеми и да се замислим за съжителсвото си в една обединена Европа, този проблем просто няма как да бъде решен.

Пишете, че словесният и визуален патриотически фон, сред който живеят българите, можел да стане опасен. Какво имате предвид?

Александър Кьосев: Точно същото. Ако тази митология за древната история, за величието, за гордостта се превърне във всекидневно споделен фон на живеенето, ако тя стане част от нашите навици, ако се интериоризира, ако стане част от душите на младите момчета и момичета - от това ще следват поведения, разбира се. Защото ако някой накърни тези техни навици, накърни онова, което те смятат за съществено, те ще реагират.

А дали не сме вече там? Дали това не е станало вече?

Александър Кьосев: Отдавна е станало! Имаше процес на отслабване на този пламенен патриотизъм с влизането на България в едно много по-голямо и много по-престижно семейство, към което тя винаги се е стремяла в своята история: Европа. Но понеже европейският интеграционен процес демонстрира определени негативи, за които можем да говорим друг път (но тях наистина си ги има!), а освен това в България имаше и субекти, които се възползваха от ситуацията, този "банален патриотизъм" (както се нарича на научен език) беше реактивиран и превърнат в пламенно оръжие.

Нека да поговорим за този банален патриотизъм и за неговата алтернатива. Вие пишете: "Националистическият кич е знак, че сме станали лениви да се занимаваме с патриотизма, поверили сме го на по-нахални, по-невежи и по-банални от нас, а те го превръщат в погрешен цитат, в карикатура и татуировка". В отговор едни биха Ви казали, че по-образованите и по-небаналните са просто отворени към света, космополити, глобални хора. А други сигурно биха Ви възразили, че всеки има право на собствен патриотизъм, по свой образ и подобие.

Александър Кьосев: Това последното е абсолютно невярно! В епохата, в която се създават нациите, патриотизмът е култура. И тази култура е дълбока култура, в нея има истински постижения, в нея има велики романи, велики историографски постижения, велики дискусии и дебати. Тоест, има интелектуална традиция. И ако нещо представлява истински национализъм, то това е точно тази интелектуална традиция, която винаги се е питала: "Какви сме ние? Защо сме такива? Къде отиваме?" С други думи, това е една сериозна, дълбока и интересна култура. А в момента тази култура в България не се познава, нещо повече - смята се, че не е много важно тя да се познава.

Не се познава от гръмогласните патриоти, така ли?

Александър Кьосев: Да, но не само от тях. Аз в момента не говоря само за гръмогласните патриоти. Говоря и за огромни пластове от населението, които смятат, че могат да бъдат патриоти, без изобщо да познават своята национална култура. Така онова, което е било култура през 19 век, се превръща в акултурация в началото на 21 век.

Какво значи акултурация?

Александър Кьосев: Нека си го кажа на прост български език: опростачване! Националната култура е сведена до десетина емблеми, с които се жонглира по удивително просташки начин. И с чиято помощ всеки може да прикрие отсъствието на духовно и интелектуално усилие, непознаването на собствената традиция. Изрично подчертавам: това не е въпрос на мнение! Когато влизаш в една огромна традиция, в една велика сграда, ти си задължен да познаваш нейните истински ценности, задължен си да си чел някои неща, задължен си да си се справил с историята. Задължен си - ако ще говориш за Левски - да познаваш наследството на Левски. А онези, които влизат без каквото и да е знание, работейки с кухите емблеми, които са останали от национализма, превръщат тази култура в обратното на култура. Било е дълбока култура, а се превръща в кух, нападателен, агресивен и гръмогласен "патриотизъм". Извършена е подмяна. И тази подмяна е много важна, защото тя показва, че нещо в националната култура е деградирало до степен на елементарна емблематика. И това най-ясно личи във факта, че големите текстове на националната култура не се четат, за сметка на това обаче се работи с лесни образи.

Редакцията препоръчва

Подобно съдържание

Реклама