Бивш журналист ли? | Новини и анализи от България | DW | 11.02.2014
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

България

Бивш журналист ли?

Няма нужда някой телевизионен водещ да става политик "на живо", за да започнем да го наричаме бивш журналист. Как така бивш? А бил ли е настоящ? И защо някои бъркат журналистиката с маскарад, пита Татяна Ваксберг.

Българската публичност е твърде богата на журналистика-менте и твърде пострадала от журналистика-менте. Толкова често е страдала, че не е ясно защо продължава да смята ментето за оригинал. Сигурно за да има от какво да се разочарова непрекъснато. Първият белег на журналистиката е никога да не влиза в инцест с други професии. Независимо дали това са професиите на инженера, тракториста или политика.

Политиката изкушава много журналисти навсякъде по света, но в България положението е буквално бедствено. Надали ще се намери друга страна, в която броят на останалите в журналистиката да е по-малък от броя на онези, които са я напуснали в името на политиката. Този проблем е достатъчно популярен, но той не е основният. Основният е как един журналист гледа на собствената си професия още докато я упражнява.

Какво точно беше журналистиката?

Първо, журналистиката не е дете на политиката, нито родител на политиката. Тя не е обвързана с послушание, нито с покровителство. Напомнянето се налага заради един пример от актуалния печат: човекът Х казва, че докато е работил като журналист е искал да помогне на политика У. Просто му е имал доверие; искал да живеее в една по-добра страна и вярвал, че политикът У може да я направи такава. В България подобни думи водят предимно до обвинението, че журналистът е "повратлив" - днес обича едного, утре - другиго. Почти не се чува по-адекватното обвинение - че журналистиката изобщо не е занимание за помагане или развенчаване на даден политик. Тя е занимание, чрез което хората да научат нещо или да се ориентират в нещо.

Deutsche Welle Bulgarische Redaktion Tatiana Vaksberg

Татяна Ваксберг

Второ, журналистиката не е пазител на националната сигурност. Тя не може да скрива информация, която да навреди на "имиджа" на страната и не описва чуждите държави според това какво мисли за тях разузнаването. Уточнението се налага заради подозрителната многолюдност на хора от службите в журналистиката. Включително и на такива, които твърдят, че се гордеят с това, че са "разузнавачи". И че наученото в разузнаването много им помагало в журналистиката, двете професии много си били приличали. Не само че не си приличат, ами са антагонистични една на друга. Едната е призвана да крие информация, другата - да предоставя.

Трето, журналистиката не е платформа за платени услуги. Журналистическият труд се плаща единствено от работодателя и от крайния потребител, не и от героя на историята. Уточнението се налага заради една публична тайна - че множество български медии взимат пари от бизнесмени и политици, за да предоставят дадена информация или за да не я предоставят. Мълчанието по темата доведе до популярния днес израз "медии-бухалки", но този израз нито е изчерпателен, нито достатъчно ясен. Съществуват и медии, чийто шантаж е изразяван по-фино от този на "медиите-бухалки". Това не го прави по-малко шантаж.

Четвърто, истинската журналистика съществува, тя не е мираж и не е продукт на наивно бръщолевене. Тя съществува дори и в България - страна, в която толкова много е вече направено за размиване на границите между редно и нередно. Колкото повече я открояваме, толкова по-малко шанс ще има заместването на журналистиката с шантаж, шпионаж и политика.

Два примера от Европа

Presseausweis Symbolbild

Не всеки има право да се нарича журналист в Европа

И последно - два примера от двете най-развити европейски страни. Във Франция журналистическата карта се издава при едно условие (сред много останали): кандидатът трябва да докаже, че повече от 50 процента от дохода му е продукт на журналистическа дейност (изискване, което много български журналисти не биха покрили). В абсолютни числа този доход трябва да е по-висок от половината минимална работна заплата (изискване, което в България би било смехотворно предвид ниските нива на минималната заплата). Картата се издава от специална комисия и се подновява ежегодно. Няма значение дали кандидатът е на щат в някоя медия или не.

Последното условие важи и за Германия. Там картата се издава от творческо-синдикални съюзи, при условие, че кандидатът плаща членски внос и спазва етичния кодекс на съответната организация. Основните принципи на тези кодекси са добре известни, сред тях са непременните изисквания за достоверност, точност и независимост на поднасяната информация - всичко това, което по-масовата журналистика в България не притежава.

Редакцията препоръчва