Безумието на живота в ноти | Начало | DW | 27.04.2012
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages
Реклама

Начало

Безумието на живота в ноти

Съвременна сериозна музика? Повечето хора или не я познават, или не я харесват. Александър Андреев също признава, че е лаик в тази област, и описва неочакваните си впечатления от един концерт на Виенската филхармония.

Били ли сте някога на концерт с т. нар. съвременна сериозна музика? Сигурен съм, че повечето хора ще отговорят отрицателно на този въпрос. Според общоразпространената представа тази музика звучи немелодично, дисхармонично, страшно, неразбираемо и какво ли не още. И аз си мисля същото. Само че концертът на прочутата Виенска филхармония в Кьолн, на който беше изпълнено и едно такова модерно произведение, обогати лаишките ми възгледи по въпроса. На този концерт имаше и много – както биха казали по-младите – "екшън", имаше не само какво да се слуша, но и много какво да се гледа.

Между другото, наскоро изкуствоведи установиха нещо изключително неочаквано, което може би ще промени цялата музейна култура. Едно проучване доказа, че посетителите на музеи и галерии изобщо не налитат толкова много на великите произведения, на големите майстори или на авторите, които познават – от Леонардо през Ван Гог до Пикасо. Не, хората прекарвали много повече време и се вълнували доста по-интензивно (учените премерили всичко надлежно) пред произведения на съвременното изобразително изкуство. Например пред картина, направена от стотици гвоздеи, или пред боядисан дюшек, окачен на стената. Сигурен съм, че в главите им са се въртели реплики като: "Това пък какво е?", "Я, колко интересно!" или "Колко ли на брой са тези гвоздеи?". С други думи: едно произведение на изкуството има не само естетическо измерение, очевидно. Съвременното изкуство умее да събужда любопитство, да гъделичка интереса, да предизвиква асоциации. И това му е вълнуващото. А иначе може и да не е "красиво" в класическия смисъл.

Напрягащо, страшно и някак какофонично

Wiener Philharmoniker

Музикантите от Виенската филхармония

Съвсем същото преживях, докато слушах Виенската филхармония с произведението "Дявол Амор" на младия германски композитор Йорг Видман. Беше напрягащо и малко страшно, звучеше какофонично. Не, ще го кажа другояче. Звучеше така, сякаш врабче се е разхождало (и не само се е разхождало) по нотните листа, а диригентът и музикантите са взели на сериозно оставените следи и се опитват да ги изпълнят като музика. Звучеше като музика към шантав научно-фантастичен филм, като настройване на инструменти, като огромни маси сняг, свличащи се от покриви, като полицейски сирени, като полицейски свирки, като автомобилни аларми – изобщо, като всичко, което можете да си представите.

А както казах – имаше не само за слушане, имаше и много за гледане. Музикантът с тубата току поставяше в инструмента си огромна черна фуния, сякаш чакаше някой великан да налее отгоре музикална амброзия. Хората на ударните инструменти тичаха като полудели между гонговете, тимпаните, чинелите, барабаните и още куп други съоръжения, чиито имена трябва да се търсят в енциклопедията. Признавам си некомпетентността, но дори не успях да разбера как се казват двете дървени плоскости, с които музикантите – ще ме извините – сякаш биеха мухи, произвеждайки трясък като от разцепен дънер. Цигулките в един момент станаха на китари, духовите инструменти се съревноваваха да издават кой от кой по-необичайни звуци, а иначе нежната, сантиментална, дори кичова арфа, този път се държеше направо хулигански.

Ето такива неща видях и чух, докато гледах и слушах произведението "Дявол Амор" от Йорг Видман, написано по поръчка на Концерхебау Амстердам, Винер Концертхаус, Театр дьо Шанз-Елизе Париж и КьолнМузик. И понеже в Германия това му беше премиерата, композиторът, естествено, дотича на сцената – видимо свръхщастлив. Е как да не е, след като го изпълни тъкмо Виенската филхармония под диригентството на Антонио Папано. Оттам нагоре – небе, както се казва.

Впрочем Йорг Видман не е просто някакъв млад композитор. Специалистите говорят дори за "новия Моцарт" и сигурно имат основание. На 17-годишна възраст Видман пише първата си опера, на 20 вече е професор не другаде, а в Кралската музикална академия в Лондон, междувременно журита по цял свят го отрупаха с награди, а големите оркестри и диригенти направо изтръгват партитурите от ръцете на младия гений. В интервю за Дойче веле Йорг Видман разказва как е решил да се захване с композиране на съвременна музика:

"Особено важен за моето развитие беше един концерт, на който ме заведе баща ми в Страсбург. Пиер Булез дирижираше изпълнение на свои произведения. Бях сигурно на 13 години и слушах направо с отворена уста. Тъкмо този концерт се оказа решаващ за мен, както понякога се случва с такива силни детски изживявания. Просто тогава почувствах, че звукът може да получи безгранична свобода."

За свободата на звука

Jörg Widmann

"Новият Моцарт" - така специалистите наричат Йорг Видман

Именно тази безгранична свобода на звука магнетично привлича слушателите, които на концерта в Кьолн дълго аплодираха младия композитор, Виенската филхармония и Антонио Папано. Свобода на звука, която очевидно по някакъв начин нахлува във всекидневия живот на модерния човек. Точно това търси Видман:

"Опитвам се по ироничен начин, понякога дори чрез ситуационен хумор, да пресъздавам всекидневното безумие, в което непрекъснато пребиваваме: в медиите, в супермаркета, на улицата, къде ли не. Понякога много преувеличавам, сгъстявам краските, захващам се дори с политически теми."

39-годишният композитор явно не се вписва в познатото клише на вглъбения творец, усамотен и отдаден единствено на тоновете в главата си. Динамичен и с претъпкан творчески календар, той като че ли има само един проблем: времето за сън изобщо не му стига.

Автор: Александър Андреев, Редактор: Мария Илчева

Редакцията препоръчва