Балкани, балканизация, балканизъм | Начало | DW | 22.02.2012
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages
Реклама

Начало

Балкани, балканизация, балканизъм

Всеки опит за цялостно представяне на противоречивата история на балканските народи изправя специалистите пред сериозни затруднения. Екип от германски историци се е справил блестящо с това предизвикателство.

Забелязали ли сте, че гръцката криза практически не се разглежда в балкански контекст? Западът не можеше да предотврати кризата, но би могъл поне да си даде сметка какво се задава. Достатъчно беше да се отърси от традиционния си филелинизъм, който е сляп за османското и дори за византийското минало на Гърция и гледа на тази страна изключително в ретроспективата на античното й минало. Да не говорим, че днешните гърци само губят от това сравнение. Истината е, че те стоят по-близо до балканските и ориенталските си съседи, отколкото до Софокъл и Платон. Югоизточна Европа, Балканите са огнището на гръцката криза, а не античният полис.

Кръстовището на вековете

Какво е Югоизточна Европа? Въпросът, който стои в началото на масивния том, работа на германския Институт за Югоизточна Европа и виенския Институт за източноевропейска история, идва да напомни не само за противоречивата и бурна буквално до наши дни история на този регион, но и за трудността да бъде еднозначно обхванато неговото етническо, културно и социално многообразие, дори географските му граници. Това прави относителни всички обобщения за Балканите. Картината се усложнява и от закъснялото откриване на Югоизточна Европа (особено в балканската й сърцевина) от Запада през 19 век, което авторите сравняват с паралелното навлизане във вътрешността на Африка и Океания. Към това се добавя неисторичният наглед - демонстриран в гръцкия случай - и просто недостатъчното познаване на региона.

“Югоизточна Европа е най-диференцираната в езиково и културно отношение част на Европа”, в чиято история оставят следи четири империи - Римската, Византийската, Османската и Хабсбургската; това е и единственият регион, където си дават среща трите големи религии - католицизъм, православие, ислям. Според реконструкцията на авторите понятието “Югоизточна Европа” е употребено за пръв път от виенския славист Бартоломеус Копитар през 1813 година. Върху него обаче се наслагват “Балканите”, едно название, което българите използват без притеснение, но за което хървати и словенци не искат и да чуят. Нищо чудно, че то придобива (и все още има) пейоративен оттенък в Европа, която концентрира в него всички негативни качества, свързвани с една недолюбвана периферия; терминът “балканизация” е продукт на тази позиция. В своята нашумяла книга “Балкани и балканизъм” (1997) българо-американската историчка Мария Тодорова отива в другата крайност и отрича понятието “Балкани”, виждайки в него пример за стигматизирането на Югоизточна Европа; “балканизмът” е регионалният събрат на заклеймения от Едуард Саид “ориентализъм”.

Нация и национализъм

Централно място в изследването на германските учени заемат категориите нация и национализъм. Авторите подчертават, че почти всички съвременни страни в Югоизточна Европа се дефинират като национални държави през стремежа на преобладаващия етнос да се наложи като доминиращия “държавен народ”. Единственото изключение е Босна и Херцеговина, където никоя етническа група не съставлява над 50 процента от населението. Идентификацията със собствената нация доминира на Балканите, ала това не е характеристика, присъща само на този регион в Европа.

Раждането на нациите в Югоизточна Европа е част от един общоевропейски процес. Интересно е наблюдението, че тъкмо в това отношение Балканите не са били сред изоставащите. Авторите дават за пример Паисий Хилендарски, чиято патриотична “История славянобългарска” излиза през 1762 година - изненадващо рано в европейския контекст на националистическо пробуждане. Независимостта на Косово показва, че започналият през 19 век процес на национално обособяване все още притежава голяма динамика. От днешната фиксация върху съдбата на нацията и националната култура авторите заключават, че “процесът на утвърждаване на националното все още не е напълно приключен и сякаш затова се нуждае от периодично публично утвърждаване”.

Понякога по най-примитивен начин. Спомнете си помията от шовинистична злоба, която се изля преди няколко години в България върху двама млади историци, един австриец и една българка, които се опитаха да прецизират историческото значение на Баташкото клане. Австриецът, проф. Улф Брунбауер, днес е директор на Института за Югоизтока, и е един от дузината автори на рецензирания труд.

Същевременно в често екзалтираните опити да се изтъкне величието на собствената нация се отразяват “безсилието и маргинализирането на балканските народи, подсилвани от игнорантността на онези, които често определят съдбините на региона, без изобщо да го познават”. Редица националистически изцепки, подчертават авторите, се обясняват тъкмо с пренебрежението на Европа. Но всичко това става днес под свода на една доминантна цел: присъединяването към ЕС. При всички демократически кусури, прогресиращата балканска интеграция в ЕС позволява на авторите да обобщят, че “налагането на демокрацията в Югоизточна Европа е един успешен проект”.

Живото минало

По мнението на германските историци развитията през последните години правят употребата на понятието Югоизточна Европа все по-проблематично, “тъй като все по-малко неща, изглежда, свързват отделните страни”. Едно от тях - ако има нещо повече от географията, което свързва Добрич и Дубровник - е историческото наследство, другата централна аналитична ос в този колективен труд. Колко важна е реалната или въображаема връзка, например, с античното наследство, демонстрират днешните славянски македонци, които, притиснати между албанци и гърци, претендират, че произхождат от “старобалканския, неславянски македонски народ”. В действителност структурната близост на днешна Югоизточна Европа с античния свят е много крехка, четем в сборника.

Много по-осезаемо е византийското наследство, като религиозно-културен фактор, и още повече - османското, що се отнася до материална култура, семейни структури, език, кухня, музика, архитектура. Разпространената в много части на Югоизточна Европа вътрешна дистанцираност към държавата също трябва да се разглежда в светлината на византийското, и още повече на турското наследство. “Фактическата дискриминация на гяурите в Османската империя, липсата на възможности за политическо участие, слабото присъствие на държавата в планинските райони, злоупотребите с властта и корупцията, както и периодическите прояви на насилие от страна на властите при събирането на данъци и набирането на войници отчуждават хората от османската държава и оставят трайни следи в политическата култура на балканските народи”.

Балканският манталитет

Само привидно парадоксален е фактът, че въпреки тази отчужденост хората в Югоизточна Европа продължават в повечето случаи и до днес да очакват решение на по-големите си проблеми от държавата; в това отношение корените на балканския манталитет отиват по-надълбоко от близкото социалистическо минало, както често се мисли.

“История на Югоизточна Европа от ранното Средновековие до наши дни” е една компетентна, подробна и задълбочена работа на най-високо научно равнище. Тъкмо на този фон българският читател усеща липсата на отделни статии върху историята на ромите в Югоизточна Европа, на македонския въпрос, защо не на битовата и популярната култура. Но тези забележки са само драскотини върху повърхността на един солиден труд, белязан и от подчертан стремеж към балансирано, неемоционално представяне на сложната и спорна балканска история. Как, например, е отразен въпросът за съдбата на евреите в българските земи през Втората световна война? С две изречения: в първото се казва, че България успява да спаси своите евреи, във второто - че българските окупационни власти депортират 14 000 евреи от Беломорска Тракия и Македония. Този сборник е най-меродавната днес работа върху историята на Югоизточна Европа на немски език.

Clewing/Schmitt (Hg.): Geschichte Südosteuropas. Pustet

Автор: Стоян Гяуров, Редактор: Даря Попова-Витцел

Редакцията препоръчва