″Антибългарската дейност″ на един западногерманец | Новини и анализи от България | DW | 06.01.2016
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

България

"Антибългарската дейност" на един западногерманец

Когато един западногерманец учи доброволно в комунистическа България, той може да е само едно: шпионин. Така са смятали в ДС. И затова 12 години са следили германския историк Щефан Трьобст. С него разговаря А. Андреев.

ДВ: Професор Трьобст, има ли Ваше досие в архивите на българската ДС?

Трьобст: Да, през 1977 година ДС е открила такова досие. По онова време следвах на разменни начала история в Софийския университет „Св. Климент Охридски” като стипендиант на Германската служба за академичен обмен. Досието, което съдържа 700 страници, е водено най-прецизно чак до декември 1989. До 1986 година Делото за оперативна проверка се нарича „Македонец” - навярно защото като студент, а по-късно и като научен работник аз се занимавах с македонските организации в България между двете войни и след тях. На жаргона на ДС наблюдението над мен е било аргументирано с моята „антибългарска дейност и антибългарски научни и други публикации”. През 1986 съм бил прехвърлен в категорията на по-опасните „врагове”. Тогава е открито Дело за оперативна разработка под кодовото име „Бобър”. Държавна сигурност се е опасявала, че съм агент на западногерманското разузнаване БНД, на когото е било поръчано да създаде агентурна мрежа в регионите с турско население. От този момент нататък ме наблюдават най-последователно, а българите, с които влизам в контакт, са разпитвани, вербувани или принуждавани да дават писмени декларации.

ДВ: Какво съдържа Вашето досие?

Трьобст: Съдържа най-вече докладите на нещатните сътрудници на ДС от кръга на моите приятели и познати в България. На моя съквартирант в блок № 10 в Студентското градче ДС възлага да води всекидневен подробен дневник за моите дейности: за разговорите ми с него, за срещите ми с други студенти, за книгите, които чета и т.н. Пак под натиска на ДС един мой тогавашен приятел от Панагюрище ме покани да карам ваканцията на някаква вила в Панагюрски колонии. Преди това (с негово знание) във вилата са инсталирани „бръмбари”, за да бъдат подслушвани всички разговори. В същото време други информатори на ДС съобщават на своите водещи офицери, че моят интерес към България и съвременната ѝ история е чисто научен. И че на тях самите им е много неловко да ме следят.

Stefan Troebst Konferenz Balkan Kriege 1912/1913 an der Uni Leipzig

Щефан Трьобст

В досието влизат и оценките на водещите офицери от ДС за стратегията и тактиката на по-нататъшните действия по моя случай. Интересното е, че тези оценки се разминават. Едните са на мнение, че моята професия като историк е просто „легенда”, а аз всъщност съм агент или на ЦРУ, или на БНД. Други обаче смятат, че това е малко вероятно, доколкото в целия период от 1977 до 1989 година аз непрекъснато съм се опитвал да получа достъп до български архиви и за целта съм се обръщал за помощ както към посолството на ФРГ и към представители на българските власти (например към тогавашния министър на народното образование историка Илчо Димитров), така и към Международния съюз на архивите. Според тези офицери, един професионален шпионин не би постъпил по такъв начин, а по-скоро би гледал да остане съвършено незабележим.

Личи си обаче, че всички офицери от ДС страдат от истинска професионална деформация. Главното действащо лице в моето проследяване, полковник Цвятко Цветков, който след 1989 влезе дори във Висшия съвет на БСП, навремето ме е смятал за чуждестранен агент най-малкото поради това, че не намирал друг отговор на въпроса защо един западногермански студент доброволно ще дойде да следва в България. Според него такъв човек задължително трябва да е шпионин. Между другото, тази оценка е многозначителна за мнението, което „чекисти” като Цветков имат за привлекателността на собствената си родина в сравнение с „несоциалистическото икономическо пространство”.

В досието на ДС за мен липсва нещо: сведения за сътрудничеството на българската служба с източногерманската Щази. Такива обаче открих в досието си в Щази. Главно управление ХХ на Министерството на държавната сигурност на ГДР многократно е молило българската ДС да установи дали поддържам контакти с определени граждани на ГДР. Щази дори предлага да изпрати свой собствен сътрудник, който да докладва за срещите ми с приятели от Дрезден и Лайпциг в Китен, Благоевград и другаде из България. ДС добросъвестно изпълнява тези поръчки, когато разполага с достатъчно време. Когато обаче поръчката е спешна, сътрудничество обикновено се проваля - просто защото източноберлинските „чекисти” не владеят достатъчно добре руски език, за да формулират разбираемо съответното официално запитване. Тези запитвания се превеждат, внасят се в българското посолство и оттам заминават с куриер за София. А междувременно срещата, от която се интересуват службите, отдавна се е състояла.

В годините между 2000 и 2007 безуспешно се опитвах да получа достъп до досието си в ДС. Многократно исках помощ и от българското посолство в Берлин, но не получих никакъв отговор. През 2013 година бях в София с делегация на германската Фондация за преосмисляне на миналото на комунистическата диктатура и се срещнах с председателя на Комисията за досиетата Евтим Костадинов. След дългия си разговор с него му връчих и поредната си молба за достъп до досието. Десет минути по-късно той ми връчи оригиналните папки, които дори ми прехвърлиха на CD-ROM - само за 50 стотинки.

ДВ: Каква, според Вас, е разликата между преосмислянето на комунистическото минало на НРБ и на бившата ГДР?

Редакцията препоръчва

Трьобст: В Германия темата излезе на дневен ред веднага след промените - и то по консенсус между всички партии. В резултат още през октомври 1990 година беше създадена Службата на пълномощника на федералното правителство за архивите на Държавна сигурност на бившата ГДР. От 1992 година нататък всички заинтересовани получиха възможност да видят досиетата си. По онова време над 3000 души обработваха лавината от молби за достъп, днес броят им е 1600. В България закон беше приет едва през 1997 година, който беше потвърден от Конституционния съд през 2001, но не беше създадена служба, която да осигурява достъпа на гражданите. При управлението на Симеон Сакскобургготски законът окончателно премина в небитието. И чак под натиска на Брюксел преди приемането на България в ЕС Народното събрание прие на 6 декември 2006 година нов закон, въз основа на който от 2007 нататък КОМДОС стъпка по стъпка започна своята работа. Днес достъпът до архивите на ДС в България е организиран образцово. Българската комисия отчасти дава достъп до оригиналното досие, докато в Германия това често са копия с почернени пасажи. На КОМДОС ѝ трябват обаче допълнителни читални за досиета в Пловдив, Варна и в други градове.

ДВ: Лустрация, ако не и наказателно преследване за бившите служители на ДС - такава дискусия беше на дневен ред и в България. Какво мислите Вие по този въпрос?

Трьобст: Смятам, че би било правилно и дори наложително да се прочистят правителственият апарат и министерствата - така, както го предлага президентът Плевнелиев с подкрепата на Конституционния съд за Министерството на външните работи. Смятам също така, че се налага изцяло да се осветят такива институции като правосъдието, тайните служби, армията и полицията, както и да бъдат предприети съответните уволнения. Колкото до сферите на образованието, науката и медиите - днес, 26 години след ноември 1989, влакът вече отдавна е заминал.

ДВ: В България интересът към преосмислянето на комунистическото минало и в частност към архивите на ДС никога не е бил особено силен - и продължава да се топи от година на година. Защо?

Трьобст: Първо, защото елитите, които и днес формират общественото мнение в България, са били свързани или с партийната диктатура, или направо със самата ДС. Второ, защото за мнозинството българи спомените за онази партийна диктатура от ден на ден се оцветяват във все по-наситен розов цвят. Формулировката гласи „От Тошо - по-лошо” и много напомня за онова „От турско - по-лошо” от времето на Княжество България. Вярно, че преди няколко месеца парламентът отмени давността за държавните комунистически престъпления, но това едва ли ще промени нещо.

Германският историк Щефан Трьобст е професор по културна история на Източна Европа към Лайпцигския университет.

Реклама