″Ами щом си е заслужил боя ...″ | Новини и анализи от България | DW | 26.07.2017
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages

България

"Ами щом си е заслужил боя ..."

Циганите, бежанците, лекарите, журналистите, нотариусите, съдиите ... Ситуацията в България отдавна вече не се ограничава само до реч на омразата. Българското общество от дълги години функционира само с омраза.

Денят е понеделник. В центъра на София двама маскирани мъже се нахвърлят върху известни столични нотариуси (майка и дъщеря) на метри от офиса им. Нанасят им поредица тежки удари в лицата. Едната е със счупен нос, а другата с охлузвания. Случва се по средата на работния ден, а наоколо е пълно с хора.

Денят е вторник. Отново в средата на деня журналистът от БНТ Иво Никодимов е нападнат от трима непознати. По време на ударите не чува никакви заплахи. Отървава се с наранявания по лицето.

Докато журналистическата гилдия се опитва да събере повече данни за посегателството върху свой колега, популярната блогърка Татяна Кристи публикува в профила си във Фейсбук звуков файл, в който ясно се чуват заплахи, отправени ѝ от ямболския бизнесмен, познат като "ловеца на мигранти" Динко Вълев. Поводът е видео-шарж, който тя му посвещева. В ответ той ѝ казва: “Ще те намеря, умряло куче”.

Стандарт "Омраза"

Циганите, бежанците, лекарите, журналистите, нотариусите, съдиите ... Ситуацията в България отдавна вече не се описва само с реч на омразата. Българското общество от години живее в тази омраза. Омразата не е просто имагинерен проблем, не е просто обида в социалните мрежи или псувня на улицата. Омразата е стандарт. В началото той бе само словесен израз на дълбокото разделение и тежката непоносимост. Свикнахме да се делим на "ние" и "те" без да знаем кой какъв е всъщност. Но на всички изглежда им е ясно, че  циганите са крадливи, бежанците – терористи, лекарите – убийци, журналистите – проститутки, хората на правото – слуги на политически интереси. Мерилото на всичко пък е суджукът. Сега започваме да свикваме и да се бием. След време – изходът ще е ясен. И летален.

В понеделник, след побоя над нотариуските, в социалните мрежи (рай на политиканите у нас, без значение каква краска са убежденията им) се прокрадваха коментари, че сигурно са си го заслужили. Ден по-късно се видяха коментари, че "те журналистите лъжат".

Възмущението и потресът от обективните факти, а именно, че е какъвто и да си, каквото и да се е случило, никой няма право да ти чупи носа, да те унижава и да издевателства над теб, винаги се оказват мерзко примесени с онова съмнение - “ами щом си го е заслужил”. Без изричащите тези думи да си дават сметка, че няма как някой да заслужи да бъде бит в центъра на София.

Големият проблем: липсата на справедливост

Ето така стигаме до голямата българска драма - липсата на справедливост, която тегне като прокоба над обществото. Това общесто, което поради ниска образованост и ниско културно ниво е заринато и се самозадушава в собствените си стереотипи. За да е така, отговорност носят и онези, които обитават високите постове в държавата. Те би трябвало да носят и висока отговорност.

Редакцията препоръчва

Но какъв пример да се очаква от премиер, който лови шарани гол до кръста или президент, който шляпа бос и по потник. Трайните кодове, настанили се в българското съзнание, са сързани с неизменната  българска "салата и ракия", народняшкото фамилиарничене, гръмката "българщина", кухото патриотарство. Там няма място за онези трудни, но търде наложителни и непопулярни решения, които обществото трябва да приеме.

Тези решения няма и как да бъдат взети, докато ние се занимаваме с фенщина. Докато в столицата всеки ден има публичен линч, основният дебат е между две обществени групи: едната харесва шкембето на премиера, но намира за недопустими босите крака на президента. Другата твърди, че премиерът е чобанин, а в босите пръсти няма нищо нередно. И не - това не е дребнотемие. Докато се мразим помежду си и се държим като агитки на различни политически фигури, вместо да говорим за идеи, ще продължим да се пребиваме.

Докато критичността е заменена с “това можем да му го простим, защото е от нашите”, ние няма да успеем да превъзмогнем дълбокото разделение, което първо ни обиждаше по улиците, а сега ни бие. Докато настояването за справедливост, което трябва да бъде отправено към институциите, е заменено от междуличностни спорове и политиканство, всяко място в страната може да бъде арена на кървава разправа, а всеки от нас – потърпевш. Защото всички очевидно са убедени, че циганите са крадливи, лекарите са убийци, журналистите – проститутки и прочие.

България функционира с омраза. Това е страната, която оправдава Опиц, защото циганинът е крадец, и смята, че побоят над Красимир Кънев е заслужен, защото той защитава “либерастите”, ерго – убива патриотизма. България е държавата, в която върховен съдия може да се усъмни, че някой е сплашван съвсем физически (справка: болтовете на автомобила на Лозан Панов), а прокуратурата и медиите могат разсеяно да подминат подобно твърдение, докато някой разпространява плакати срещу председателя на ВКС.

И най-важното:

Защото е нужно да има справедливост!

Защото е нужно да има справедливост!

И не на последно място България е страна, в която правосъдие няма. Обществото отдавана е убедено, че справедливостта е по мярката, на този, който плаща или на този, който е по-важен. Ето защо се прокрадват обясненията “може и да си е заслужил юмруците”. Ето защо и различните “агитки” толкова харесват голия до кръста Бойко Борисов или босоногия президент по потник. Защото с народняшкия си стил те казват “ние сме едни от вас”.

Случаите от последните два дни обаче показват, че повече така не може, защото в един момент ще се избием. Едните ще удрят, защото смятат, че са жертва на несправедливост, други пък ще бият, защото знаят, че справедливост няма да има.

Впрочем, случаите от последните два дни са едно от най-ярките доказателства (и последна аларма) защо е необходимо реформиране на съдебната система. Думи, които от повтаряне са на път да се изпразнят от съдържание. Необходимо е, за да има справедливост. Справедливостта пък бавно, но неотменно изгражда критерии, а наличието на ясни критерии може да лекува обществени рани. И да помирява. От последното имаме неистова нужда.