Аксолотъл - името на нова ера | Начало | DW | 22.02.2010
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages
Реклама

Начало

Аксолотъл - името на нова ера

Дебютният роман на Хелене Хегеман предизвика дискусия отвъд обвинението в плагиатство. Става дума за новите форми на писателство – remix, sampling, mashup. Стоян Гяуров изпробва все така актуалната техника на монтажа.

Плагиат и шедьовър

Плагиат и шедьовър

Фелицитас фон Ловенберг, “Франкфуртер Алгемайне Цайтунг”: В началото на тази година в литературните редакции на медиите се получи една книга с привличаща погледа черна корица и емблемата на едно от големите германски издателства. Премиерата, обявена за 28 януари, бе изтеглена напред след като сп. “Шпигел” избърза с подробна информация за едва 17-годишната берлинска авторка и нейния “радикален, чепат, суров и на места просто нечетим” пръв роман. След това в продължение на две седмици в практически всички големи вестници излязоха рецензии, авторите на повечето от които бяха впечатлени до удивени. Със 100 000 продадени екземпляра, книгата се изкачи до първите места на бестселър-класацията и бе включена във финалната петорка на кандидатите за наградата на Лайпцигския панаир на книгата. С една дума, Хелене Хегеман и романът й Axolotl Roadkill - историята на 16-годишната Мифти, която е изгубила майка си и сега живее в Берлин, където се отдава на разгул от секс и дроги и подобно на мексиканското животинче от заглавието на романа не иска да порасне - са явление на германската литературна сцена.

Регула Фройлер, “Нойе Цюрхер Цайтунг”: В първите дни на февруари един блогър подхвърли думата-убиец “плагиат”, след което се развихри дебат, какъвто отдавна не беше имало в културните рубрики на медиите. Спори се разгорещено по принципни въпрос: Какво означава днес плагиат? Дали “романът на нулевите години” (2000-те), за какъвто бе обявен Axolotl Roadkill, не е емблематичен за писателската техника на новата ера, а именно copy/paste? Колко чини една книга, чийто автор черпи не от собствен, а от чужд опит?

Berliner Autorin Helene Hegemann

Юрген Каубе, “ФАЦ”: Невръстната писателка се е самообслужила от книги и интернет-текстове на редица известни и съвсем неизвестни автори. Нека споменем Малкъм Лоури – за първото изречение на книгата, – Дейвид Фостър Уолъс и преди всичко блогъра Айрен, от чиято книга Стробо Хегеман е взела най-много. Естетическата програма на споменатия Айрен е проста: “Ако в книгата ми пише, че съм повърнал, тогава значи съм повърнал”, казва той и се хили. Блогърът смята Стробо и Axolotl Roadkill за две напълно самостоятелни произведения.

Регула Фройлер, “НЦЦ”: Относно обвинението в плагиат: в сферата на белетристиката законовата защита на интелектуалната собственост е възможна в много редки случаи. Няма и дума, Хегеман трябваше да назове коректно своите източници, за да няма нарушения на авторското право. И все пак обвинението в плагиат е безпредметно, тъй като литературата винаги черпи от предшестващата я литература. А твърдението, че книгата не струва нищо, защото на Хегеман й липсвал житейски опит, е просто смехотворно.

Главният герой в Axolotl Roadkill казва: “Berlin is here to mix everything with everything. Чопвам отвсякъде, където намирам вдъхновение... Филми, музика, книги, картини, поезия, снимки, разговори, сънища... Светлина и сянка, защото моята работа и моята кражба стават автентични, веднага щом нещо докосне душата ми. Няма значение откъде взимам нещата, важно е къде ги нося.”

Регула Фройлер, “НЦЦ”: Освен проблема с плагиатството, романът на Хелене Хегеман документира покварата на литературния свят, превъзнасящ я до небесата. Възмущението е толкова голямо, колкото беше ликуването преди. Онези, които се нахвърлят върху изкуството, подведени от бакалския си манталитет, би трябвало да прочистят етажерките си от “плагиатите” – ще се окаже, че ще им остане много малко.

Хелене Хегеман в интервю с “Ди Велт”: “За мен самата това не е кражба, тъй като съм вградила целия материал в един съвсем нов, мой собствен контекст, а и преди това не криех, че изобщо нищо не е от мен. Щом Axolotl Roadkill се интерпретира като представителния роман на “нулевите години”, тогава би трябвало да се проумее също, че процесът на възникване и стилът на моята книга са свързани именно с това десетилетие, тоест с подмяната на екстремизма на авторското право от правото на копиране и трансформация.”

Berlinale 2009 Kurzfilme Filmstill Unvollendete

Йоханес Гернерт, “Берлинер Цайтунг”: Добре, дайте тогава да говорим за remix. Ремиксът като духът на времето – както е било през 20-те години. Днес тази техника отново е актуална. По-рано са я наричали bricolage, днес й казват mashup или sampling. Колажират се изображения, компилират се видеофилми, а текстове, както виждаме, се използват като тухли. Ремиксът придава нов смисъл на нещата. Не е зле да не забравяме какво е казал Хайне: “Поетът е в правото си да посегне към всичко, което може да му послужи като материал за неговото творчество.”

Фелицитас фон Ловенберг, “ФАЦ”: За нея използването на откъси от интернет-форуми, блогове, песни или книги е художествена програма, а не признак за безидейност. Тази толкова млада и талантлива авторка отстоява становището, че вече “не съществува оригиналност, а само автентичност”. За да изрази това, което искала да внуши, тя ограбвала “съвсем безмилостно моите приятели, други автори, а и самата себе си”. В епохата на гугъл действително е трудно да се различи собственото от чуждото вдъхновение.

Петер Михалцик, “Франкфуртер Рундшау”: Една добра книга, въпреки всичко. Фактът, че част от нея е крадена, се отразява неизбежно върху оценката й. Твърде плитки са опитите с постмодернистични теории да се омаловажи една кражба.

Томас Щайнфелд, “Зюддойче Цайтунг”: Axolotl Roadkill не е литература, а порнография – опит да се преодолее рефлексивната, естетическа дистанция с изображения, принуждаващи читателя просто да се втренчи с директен, непресторен, невярващ поглед. Защото, когато човек няма достатъчно опит и когато езикът не достига, но въпреки това човек иска да стане писател, какво друго му остава на един жадуващ за признание тинейджър освен да преписва?

Тобиас Рап, “Шпигел”: Хелене не може да разказва, но има какво да каже. При много хора е точно обратното. Тя има повече идеи на минута от който и да било друг.

Георг Дийц, “Зюддойче Цайтунг”: Книгата е феноменална. Шокиран съм от глупостта на цялата дискусия. За литературата не може да се съди по съставките й.

Ижома Манголд, тв ЦДФ: Да се каже, че ми харесва, е малко. Този роман направо ме премаза. Обвиненията в плагиатство не променят ни най-малко художествената ми оценка.

Доротея Дийкман, “Фрайтаг”: Вместо явления от сорта на продуктите на Шарлоте Рош или Хелене Хегеман да се разглеждат като симптоми на една безогледна машинария за печалби, към тях се прилагат, тоест биват пожертвани, литературни критерии. Не е необходима много психоанализа, за да се види в омразата към покойната майка и в саморазголването пред един безразличен баща, зад когото стои едно цяло безразлично общество, връзката между съдбата на Хелене/Мифти и безумието, което се стовари сега върху авторката. Има един изразителен и съвсем непреносен израз за това, което й се случи в преносен смисъл: Хелене беше пре-бана. Тя беше употребена, изхабена, злоупотребена, изконсумирана. Никой бунтарски импулс няма да преживее това. Пазолини имаше един плакативен, но аналитически много полезен термин за културната технология на капитализма – консумфашизъм.

Berliner Autorin Helene Hegemann

Ирис Радиш, “Ди Цайт”: Случаят е симптоматичен за сблъсъка между две медийни култури, които съществуваха досега успоредно една до друга като две херметически затворени монади: едната почти чисто мъжка, с академична легитимация и вече позастаряла, другата малко по-млада, малко по-женска и много повече автодидактична; и двете високо специализирани и слепи една за друга. Обстоятелството, че тъкмо на една толкова млада и така надарена жена се падна ролята на нарушител на границата, извади от равновесие пазителите на старите медии. Най-голямото провинение на Хегеман не е в това, че е премълчала източниците си, а по-скоро в това, че предизвика сблъсък, пренасяйки хаоса и безцеремонността на една все още нейерархична, все още неконтролирана от мъжки картели медийна култура в сферата на влияние на доминиращата стара литературна култура. Единственото може би, в което можем да й вярваме, е че изчезването на чувството за автентичност в културата, която тя символизира, е нещо повече от стилистично упражнение ала Дерида. От наша гледна точка, от гледната точка на света на субективната философия, правото на собственост и здравомислещите граждани, това е трагедия. От нейна гледна точка – необходимост. Сблъсъкът между старите господа и младото момиче е показателен за постепенното разклащане на старата мъжка висока култура, която се страхува за бъдещето си.

Википедия: Хелене Хегеман (19.2.1992, Фрайбург), германска авторка, режисьорка и актьорка. След смъртта на разведената си майка живее в Берлин при баща си, известния театрал Карл Хегеман. През декември 2007 в Берлин е поставена пиесата й Ариел 15. Награденият филм Торпедо е създаден по сценарий, написан от Х. Х., когато е била на 14 години. Axolotl Roadkill е първият й роман. В четвъртото издание на романа са посочени всички източници, използвани от авторката.

Helene Hegemann: Axolotl Roadkill. Ullstein

Редакцията препоръчва