Аватарът на професор Гумбрехт | Начало | DW | 16.04.2010
  1. Inhalt
  2. Navigation
  3. Weitere Inhalte
  4. Metanavigation
  5. Suche
  6. Choose from 30 Languages
Реклама

Начало

Аватарът на професор Гумбрехт

Копнеж по Калифорния или какво означава да бъдеш американец. Стоян Гяуров представя книгата на Ханс Улрих Гумбрехт "Калифорнийски графити".

default

I'd be safe and warm

If I was in L.A.

California dreamin'

On such a winter's day

(The Mamas & the Papas: California Dreamin')

Ханс Улрих Гумбрехт е щастливец. Той е намерил своето място в света. Нещо повече: той е намерил своята родина, своя президент и своя химн, и в един глас с Америго Бонасера, собственика на погребално бюро от “Кръстникът”, може гордо да заяви: I believe in America. С една дума: Ханс Улрих Гумбрехт е станал американец. Неговите “Калифорнийски графити” са есеистичното излияние на неудържимия, едва ли не атавистичен подтик, накарал един германски професор да се пресели на “западния край на света”, както и на желанието му да ни разкаже за “своята” Америка – умно, емоционално и ненатрапчиво. Още преди да е стигнал до края на книгата, читателят приема признанието на “Сеп” Гумбрехт, че очите му се навлажняват, когато слуша американския химн, така радушно и естествено, както би му било трудно да си представи, да кажем, как Юрген Хабермас, апостолът на концепцията за “конституционния патриотизъм”, се просълзява, когато се зачете в германската конституция.

Stanford University Kalifornien

Станфорд: ковачница на елити

Малка ода на радостта

Какво му липсва най-много от Германия? “Косматите крака на жените”, отговаря той най-безцеремонно в едно интервю; хумор, който един германски професор никога няма да си позволи, а ако си го позволи, той явно стяга вече куфарите. Гумбрехт пише, че не се е “изнесъл”, нито пък е “емигрирал” от Германия. Аз подозирам, че той просто е избягал. Голямата истина за това бягство не е козметиката, а – отново и отново – националната травма на германците. Това е опит за бягство от съдбата, повелила той да се роди като “внук и племенник на онези, които изкъртваха златните зъби от устата на избитите евреи и хомосексуалисти преди да ги изгорят”.

Това е един повече от нетипичен завой в живота и кариерата на един учен-романист (р. 1948), апострофиран на младини като вундеркинд. Пътят на Гумбрехт от Бохум, където става професор само на 26 години, до днешното му завидно положение на професор по сравнително литературознание в Станфордския университет е запълнен с неуморна преподавателска работа и писане: списъкът с публикациите му, с главни теми литература, комуникации, “епистемология на ежедневната култура”, а напоследък и “естетика на спорта”, обхваща близо 50 ситно напечатани страници.

От повече от двайсет години Гумбрехт живее в Калифорния, където казва, че се чувства така добре, “както никога не съм се чувствал в Германия”; от десет години той е американски гражданин, изпълняващ може би, както сам намеква, с прекаления ентусиазъм на конвертита – а дали не и с типично германско усърдие - ритуалите на американския патриотизъм. Неговата книга е обяснение в любов към Америка и както всяка истинска любов тя е еднопосочна, а критиката към любимия обект – смекчена от мекото калифорнийско слънце. В този смисъл това е най-симпатично небалансираната книга за Америка, която съм чел - без това да намалява нито удоволствието, нито познавателната стойност от нея, включително и в детайли като този: “Когато става дума за Сан Франсиско и не желаете да се издадете, че сте чужденец, казвайте просто the city, може дори СанФран, но никога Сан Франсиско и абсолютно в никакъв случай Фриско.“ “Калифорнийски графити” е една малка ода на радостта от това да бъдеш американец.

Hans Ulrich Gumbrecht Literaturwissenschaftler

Той вярва в Америка

В страната на свободата

Средството, което Гумбрехт използва, за да охлажда превъзбудата си, е иронията. Той разказва как само две седмици след окончателното си установяване в Станфорд се наложило да се върне за един колоквиум в Марбах, където скъсал нервите на своите колеги с новите си калифорнийски стойки; разказва за огромното разочарование, което изживял, когато един италиански келнер разкрил немския акцент в произношението му – докато постепенно разбира, че “акцентът или слабото познаване на Шекспир не правят човека чужденец” (поне в Калифорния), а след туй стига и до още по-тънкото прозрение, че “да бъдеш американец е несъвместимо с чувството да бъдеш в някаква среда или част от някакво мнозинство”. Калифорния е абсолютната имигрантска страна, където никой не е чужденец. Гумбрехт се шегува добродушно с градинско-кулинарните радости на сънародниците си, гаври се с колосаната блуза, униформата на американската бизнес-дама, и започва да се гневи, когато заговори за лицемерието и крайностите на американския сексуален морал, “допускащ тематизиране на сексуалността само когато става дума за предотвратяване на полови заболявания и изнасилвания и във връзка с бременноста.”

Гумбрехт, както милиони други преди него, явно също е бил примамен от вековечната мечта/клише за неограничените възможности на Америка: “Може би съм усетил привличането на една култура, в която наистина никоя възможност не е ограничена или изключена, защото нито една действителност не бива да бъде вечно доминираща; в която имат шанс и се налагат и най-абсурдните инициативи. Тук човек трябва да преоткрие себе си вместо света, но ако не го стори, това също е начин на живот, който той сам си е избрал, защото там, където нищо не е установено, никой не може да се размине със свободата.”

Безбройни са степените на тази свобода. Доколкото изобщо може да се говори за някаква специфична “класова черта” на американската средна класа, Гумбрехт я вижда в “свободата от всякаква културна или естетическа амбиция в полза на удобството” и в стремежа към свобода от “попечителската намеса на държавата”, тоест към “пълна независимост от данъчните пари на другите” (което обяснява истеричната и за мнозина в Европа непонятна съпротива срещу здравната реформа на Обама). С огромна изненада той установява, че в новата му родина възможности за работа търсят и духовниците, и че следвайки най-доброто предложение може да сменят дори вероизповеданието си. “Защото основно поле за изява и преди всичко главен работодател в религиозния живот на Америка е общината, а не църквата или изповеданието като върховна инстанция.”

Golden Gate Bridge in San Francisco

Калифорнийски простори

Светлината на Калифорния

От духа на чужди за Европа възможности и представи е облъхнат и университетският елит на Америка, който Гумбрехт определя с оксиморона “демократичната аристокрация”. При това в нея влизат не само професорите, а и студентите, защото едните зависят от другите. “Няма по-меритократична институция от американските университети - пише той. - Студентските оценки за качеството на лекциите и семинарите са най-важното и неотменимо стъпало за издигане в академичния свят.” Същевременно и то съвсем официално университетът отпуска известен бонус на децата на бивши студенти или дори на собствените си професори. Това прилича малко на феодализъм, подхвърля Гумбрехт, но все пак държи на главното: определящи са постиженията, а не произходът. Университетът не е ковачница на кадри (освен в спорта), а място, където се осигурява “континуитетът и равнището на елитите”. Да преподаваш или да си завършил в Харвард, Йейл, Принстън или Станфорд – това е съсловното съзнание и самочувствие, сплотяващо професори и студенти. Дали това е валидно и за по-малките, по-бедни и безименни университети?

Според “Ню Йорк Таймс” филмовата трилогия “Кръстникът” е “най-голямото американско произведение на изкуството на 20 век”. Гумбрехт се отнася с презрение към тази канонизация (и изобщо към манията на сънародниците си за класации и ранглисти), но приема, че в “Кръстникът” е кондензирана една базисна американска митология – митологията на справедливостта. Надеждата на Бонасера да получи справедливост от Дон Вито, изразена със заклинанието I believe in America, е и квинтесенцията на американския индивидуализъм: човек може да очаква от държавата съдебни присъди и решения, но не и справедливост. Това според Гумбрехт е убеждение, което изповядват не само италианските имигранти в “Кръстникът”. Той смята, че логиката на филма се допира и до външната политика на Америка: “Ролята на САЩ в историята на 20 в. изглежда като проекция на решимостта на американското общество да постигне справедливост с лични средства там, където държавата като инстанция на върховна справедливост се е провалила.” Същевременно той защитава Джордж Буш и уверява, че “последната дума за войната в Ирак все още не е казана”. Ала най-голямата му болка е the color line, междата, която се долавяла съвсем осезаемо и в най-учтивия и приятелски разговор между черни и бели американци. “Няма по-сложен, по-упорит и, опасявам се, неразрешим в близка или средна перспектива проблем от този, с който се сдобих заедно с новия си паспорт.”

Но “светлината на калифорнийския Север, която при всяко завръщане среща очите ми едновременно позната и нова”, е по-силна от всичко друго. Тя надделява и над прокрадващото се понякога коварно съмнение “дали онова, което ме очарова в Америка, не е само ехото на една отдавна изчерпала се сила.” Но това е само мимолетно трепване. Той е направил вече своето завещание: “Аз искам да остана на тихоокеанския бряг и след края на живота ми”. Ханс Улрих Гумбрехт е щастливец. Той е намерил своето място не само в този, но и в отвъдния свят.

Hans Ulrich Gumbrecht: California Graffiti. Hanser

Редакцията препоръчва

  • Дата 16.04.2010
  • Автор Автор: Стоян Гяуров, Редактор: Даря Попова-Витцел
  • Отпечатай Отпечатай тази страница
  • Permalink https://p.dw.com/p/My64
  • Дата 16.04.2010
  • Автор Автор: Стоян Гяуров, Редактор: Даря Попова-Витцел
  • Отпечатай Отпечатай тази страница
  • Permalink https://p.dw.com/p/My64