У дома в чужбина

12-годишният Марсел, син на семейство Джабар, е роден преди 12 години в Хановер, там се е научил да говори, да чете и да пише. В продължение на всичките тези 12 години не е напускал Германия – статутът му на временно пребиваващ чужденец не го е позволявал. През ноември 2005-та година Марсел заминава за първи път от Германия, със семейството си към София, тъй като това е неговата родина, най-малкото на книга. Той трябва да остане там, макар че не иска. “Не съм българин” – казва Марсел.

Сестрата на Марсел Нели е на една година, когато семейството пристига в Германия през 1990-та. Нели говори отличен немски, може да говори и разбира и български, но не познава кирилицата. Когато пътува с автобуса из София, брои спирките, за да пресметне къде трябва да слезе – не би могла да прочете названията им.

Родителите Насър и Емилия Джабар трябва да сложат ново начало в София. Те са рискували много, спечелили са много и са изгубили почти всичко. Оставили са в Германия само третото си дете Лейла – единствено на нея е дадено правото да остане, за да следва. Децата са били отгледани като германци, били са интегрирани перфектно – и въпреки това е трябвало да напуснат. Което предизвиква възмущението на редица хора в Хановер, които и до днес се опитват да помогнат на семейството.

Историята на семейство Джабар започва през 1990-та година с една лъжа. В Ливан се води гражданска война, в България плановата икономика се разпада, в резултат на което инженерът и зъболекарката решават да заминат за чужбина да търсят щастието си. Избират Германия, в която пристигат нелегално през ноември – той с едното дете през Ливан – прибягвайки до услугите на каналджии, тя с другото дете със самолет от България. Подават молба за убежище, но скриват истината – за да се увеличат шансовете на семейството за оставане, Емилия заявява, че всички са ливанци. Самата тя благодарение на женитбата си получила ливанско гражданско и се е отказала от българското, но всъщност и тя, и трите деца са български граждани.

Молбата за убежище е отхвърлена, но е дадена възможност за временно пребиваване. Семейството започва да гради новия си живот в Хановер и се стреми да се интегрира максимално, Емилия и Насър си намират работа – макар и не постоянна, тъй като няма право на такава. Децата тръгват на училище, където имат много добър успех, през 2004-та година най-голямата дъщеря Лейла започва да следва стоматология в Медицинската академия. И именно нейното записване се превръща в началото на края.

За да може да следва, тя взима паспорт и виза от българските власти и получава в Германия двегодишно разрешение за пребиваване. “Знаехме, че поемаме голям риск, тъй като се представяхме за ливанци” – казва Емилия, допълвайки – исках най-накрая нещата да се решат. 14 години след пристигането на семейството в Германия статутът им е все още неясен – съвсем нормален случай за Германия, където хиляди подобни случаи висят по папките. И точно при обработката на документите на Лейла властите констатират, че на останалата част от семейството е дадено разрешение за пребиваване без основание. На семейството е разпоредено да напусне страната, което то решава да направи доброволно. Остава само Лейла.

Пенсионираният пастор Виктор Шефер, който оказва подкрепа на германската общност в София, ги пита – успявате ли да се устроите в София? Засега семейството живее от спестяванията си, разчита и на подкрепата на познати от Хановер – но това няма как да продължи дълго.

Според Паул Миделбек, ръководител на службата за чужденци в Министерството на вътрешните работи на Долна Саксония, в случая със семейство Джабар неговите експерти са подходили коректно – ако през 1990-та е била казана истината, семейството е щяло да се окаже в България още през 1992-ра. Вместо това германските служби са били измамени и сега вече няма никакво право за оставане. Мителбек изтъква и следното – с професиите си на инженер и зъболекарка семейство Джабар биха получили много добри възможности за кариера в България през 1990-та, докато в Германия не са имали никакъв шанс. Въпреки това решили да останат и да отглеждат децата си, разчитайки на социални помощи – които в никакъв случай не са били малко като размер.