Учителската стачка

Основното послание на правителството и неговите говорители от неолибералните тинк-танкове е, че първо трябва да се направи реформа, а после ще има пари. Учителите пък искат първо пари, после реформа. Получава се омагьосан кръг като за кокошката и яйцето.

Нека все пак попитаме първо кой точно е виновен, че няма реформа? Учителите или властта? Ако няма реформа, то управляващите трябва да се извинят на данъкоплатците, че не са успели да я направят, не да прехвърлят вината върху гражданите.

Основният аргумент на властта е, че учителите били много. Ами добре, ако пропорциите между учители и ученици са нарушени от демографското развитие, това просто значи, че определен процент учители се съкращават. (А впрочем те вече отдавна се съкращават). Тук няма никакво място за преговори и никой не би подкрепял синдикатите, ако бранят мъртви учителски души. Само че този проблем не е на учителската гилдия, а на общините – малките населени места отчаяно бранят училищата си, защото не искат децата им да пътуват. (А това впрочем значи, че държавата не осигурява добри условия за целта – автобуси, охрана, пътища и пр.).

Другата тема е диференцирано заплащана. Но кой следва да го диференцира? Да накараш учителите в дадено училище сами да си определят заплатите на практика поражда безкрайни скандали вътре в училищата за някакви мизерни 50 лева отгоре. Не случайно наместо да приемат въпросната реформа, учителите се обидиха и почнаха да я саботират. Представете си как става това в едно предприятие – кой определя заплатите – мениджърът или трудовите колективи? Всъщност трябва директорът да получи право да се разпорежда свободно с делегирания бюджет, да диференцира заплатите и после да отговаря пред община, министерство, родителски комитети, експертни оценки, евентуално – прокуратура, за цялостната си работа.

Когато се прави реформа, трябва да се дават пари. Не малко неща бяха разбутани в живота на учителството без компенсация. Например въвеждането на матурите, което иначе е много положителна промяна, в последна сметка се оказа повече работа за същите пари. Едно минимално познание на институционалната логика предполага всяка сериозна промяна да бъде придружавана не само с пръчка, но и с морков, и то сериозен морков. Иначе хората просто саботират. Реформата иска много пари и те трябваше да текат успоредно с всяка една нейна стъпка. Конфликтът днес е до голяма степен резултат от нарушаването на баланса между пръчката и моркова.

Такситата вдигат цените си през година, зъболекарите увеличават цената на услугата си, сиренето на пазара е с все повече пари. Когато в сферата на образованието поискват да коригират отдавна станалото неадекватно заплащане, неолиберални фундаменталисти от уж социалистическата партия им обясняват, че това щяло да разклати икономиката. Защо ли не го казват на продавача в плод-зеленчука, на хотелиера, на строителния предприемач? Вярно, грешка на учителското съсловие е, че не протестираше навреме, година след година, тъй че заплатите му да следват плавно инфлацията и днес исканията идват наведнъж – но пък ще му е за урок.

“Ако дадем, всички ще поискат”. Ами така е при пазарното общество – непрекъснато всички искат повече, пазарят се, преговарят. Нещастието на учителите е, че купувачът на труда им е монополистът-държава. Не е лошо тази държава по-сериозно да се замисли за това, как да задържи работниците си – и лекари, и лесничеи, и полицаи, и съдии. Ще искат всички, това е сигурно, така че не бива да се ликвидира публичният сектор с ултра-ниски данъци заради този нов либерален популизъм, който комбинира духа на времето с традиционната българска омраза към държавността. Ниските данъци са плюс само при равни други условия. Иначе сериозните инвестиции имат нужда от сигурност, от ефикасни чиновници, образована работна ръка, пътища и пр. Така че аргументът на г-н Станишев трябва да го накара да коригира собствената си политика – да, всички ще поискат, гответе се за това, ако искате да има държава.

Става дума за конфликт, от който зависи типът страна, която ще бъде България. Страна от келнери и камериерки, пазена от силна армия и данъчен рай за съмнителни капитали, или европейска страна с образовано население и сериозен публичен сектор. Дилемата е между краткосрочните ползи от демонтирането на държавата (сваляне на данъците, социален дъмпинг) или дълготрайна инвестиция в бъдещето (образование, ред, инфраструктура). Няма как да имаш и двете – европейските страни събират много по-високи данъци и балансират стихията на пазара със сериозна публична политика (впрочем тъкмо по нея се различава развитият свят от останалата част на планетата).

Нелепо е обвинението, че протестът се бил политизирал. Ами какво друго е политиката, ако не битка за това как да се харчат публичните пари – дали за данъчни подаръци на най-богатите и за военна техника или за образование? Нещо повече, същите мислители, които сега оплакват политизацията на учителската стачка, доскоро страдаха за това, че политическото било умряло, че нямало вече разлика между ляво и дясно. Ами ето ви истинска, дълбока политизация - взимайте страна, давайте да дискутираме!

Впрочем чудно е къде са в този конфликт “левите” от БСП? Къде са “националистите”, които май милеят повече за славните конски опашки на прабългарите, отколкото за бъдещето на нацията. Окичиха ли се с лентичките “Достоен труд – достойно заплащане”, онези, които носеха лентички за медиците? Хубавото в подобни конфликти е, че някои разделителни линии станаха видими.