Украйна: борба за демокрация и идентичност

Ако вярваме на руските и източноукраинските телевизии, то през последните седмици не е имало оранжева революция, а оранжево-кафяв преврат. И наистина в предизборните клипове на Виктор Янукович, политическия противник на Юшченко, бяха вмъкнати кадри от нацистки маршове, с ясната цел да се дискредитира Юшченко.

Предизборните съветници на Янукович, заети му от Владимир Путин, боравеха с цитати и образи от историята, които обаче заемат различно място в колективната памет на отделните украински народностни групи. Тази политически небезопасна игра бе възможна, тъй като досега едва 13-годишната република не е успяла да създаде национална митология, с която всички украинци биха могли да се идентифицират. Най-вероятно създаването на един национален разказ от такъв мащаб е невъзможно – прекалено различен е историческият опит на отделните части на Украйна.

Първата ключова дата в националната историография е 988 година, кръщението на Киевската Рус. Това е годината, на която се позовава както украинската православна църква, така и московският патриархат. Но за западната половина на Украйна тази дата е от второстепенно значение, тъй като този регион е под влиянието на гръцко-католическата, тоест униатската църква, запазила източната литургия, но въпреки това подчинена на Ватикана. В руската литература униатите се определят като изменници, а по времето на Сталин бяха дори обявени за ”шпиони на Ватикана”.

Още казаците, които също изповядват православната религия, са гледали на униатите като на противници. Днес в центъра на старанията да се създаде национална митология стои културата на казаците. Идеята за собствена република, каквато са имали навремето казаците, преживява ренесанс едва през 19 век. След Първата световна война мечтата за собствена държава почти се сбъдна, но Полша и Червената армия смазаха произлязлата от руското царство украинска република.

Тъй като голяма част от буржоазията на Киев и селското население на Украйна се опитват да саботират изграждането на социализма, а украинските комунисти понечват да се обособят, Сталин решава да смаже съпротивата с глад. През 1932/33 година от глад умират около 7 милиона съветски украинци. Този геноцид е предизвикан преднамерено с две цели. От една страна това е ”класова борба”, насочена най-вече срещу селяните. От друга това е началото на русифицирането по време на Сталин, което има за цел да унищожи украинския елит и да маргинализира украинската култура като един вид фолклор.

”Холодомор” – украинският Холокост – се премълчаваше по съветско време. Чак в началото на 90-те години на станалото бяха посветени публикации, изложби и чествания. Днес националната катастрофа допринася за формирането на националната идентичност на младата република. Понеже извършителите са били предимно руснаци, а след Холодомора следва масовата русификация на Украйна, това честване има донякъде антируска нотка.

Западната част на Украйна, която стана съветска чак след Втората световна война, възприе тази концепция, понеже и там имаха лош опит от времето на Сталин: масови разстрели и депортации, преследване на интелигенцията и на униатската църква. Докато по същото време - през 30-те години - хората в Донбас се радват на охолство; целта е била Донбас да се превърне в образцова промишлена област.

Затова и няма единно мнение за съветските времена: според руското население, преобладаващо в източната част на страната, Червената армия и ЧК са се борили за съветската родина, докато в колективната памет на хората от западна Украйна те са донесли само злини. През Втората световна война много млади украинци се присъединяват към немските окупатори. Понеже западноукраинското население до голяма степен е традиционно антисемитски настроено, нацистката пропаганда има успех; част от бойците на така наречената Украинска освободителна армия стават съучастници в Холокоста. Това е може би най-мрачната страница от историята на региона.

Сега има вероятност ”оранжевата революция” да се превърне в основополагащия мит на Украйна – включително и в рускоезичната част на страната. Вярно е, че по-голямата част от населението в Донбас, доскоро откъснато от обективна информация, не приема ”оранжевите”. Но в същото време интелигенцията в милионните градове Харков, Днепропетровск и Запорожие гледа с огромен интерес към Киев. Масовите манифестации не се възприемат като рефлекс на традиционната пропаст между Запада и Изтока, а като нещо съвсем ново: като борба за демокрация.