Те ли дърпат конците в САЩ и по света?

Никоя друга страна няма толкова силно влияние върху международната политика, колкото Съединените щати. След атентатите от 11 септември те заложиха на политиката на интервенции - в Афганистан, в Ирак и другаде. И по всичко личи, че този курс ще продължи и след предстоящите президентски избори, смята политологът Джон Миърсхаймър от Чикагския университет: "Когато човек слуша изявленията на кандидатите за президентския пост, неизменно остава с впечатлението, че тези хора не са научили нищо от миналото. Те говорят за военна намеса в Средния Изток по същия начин, по който говореше и Джордж Уокър Буш. Въпреки че би следвало да са си извлекли поуки от катастрофалните интервенции на САЩ”, посочва политологът.

Тази слепота произтича включително и от факта, че в правителствените кръгове липсват алтернативни идеи за външната политика, казва още Миърсхаймър. Виновна за това е проблематичната обвързаност между правителството и т. нар. мозъчни тръстове. Тези частни организации са се наместили някъде в пространството между академичния свят на университетите и политическия свят на парламентите. Те се финансират от частни дарители, фондации и фирми и разгръщат влиянието си най-вече върху външната политика. Но дори хора, които се интересуват от политика, знаят твърде малко за тези организации и тяхното влияние върху международната политика.

От 1916 до днес

Мозъчните тръстове са американско изобретение. Първият мозъчен тръст в света, институтът Брукингс във Вашингтон, е създаден през 1916 година. Ковачниците на идеи от това първо поколение се самоопределят като “университети без студенти”, както пише тогавашният зам.-министър на здравеопазването и директор на американския мозъчен тръст “Институт за здравна политика” Теви Трой в есе за списание "National Affairs". До края на Втората световна война мозъчните тръстове напомнят преди всичко на академични изследователски центрове, които търсят технически решения по въпроси на активната политика на правителството. Така например институтът Брукингс проучва причините за икономическата криза в САЩ през 1930-те години и предлага научната основа за икономическата политика на президента Рузвелт.

След Втората световна война ситуацията се променя. Мозъчните тръстове все повече се посвещават на лобистка дейност за различни политически проекти. Особено успешна е например фондацията Heritage, основана през 1973 година. Издадената от нея книга “Мандати за лидерство” съдържа около 2000 препоръки за консервативна политика. Дейвид фон Дреле от “Вашингтон пост” я определя като “Библията на рейгъновата революция”, с което има предвид консервативната насоченост на политическите решения и твърдата позиция на САЩ спрямо Съветския съюз. В края на управлението на Рейгън са осъществени близо две трети от формулираните в книгата препоръки.

Но не само консерваторите черпят идеи от мозъчните тръстове. В началото на 1980-те години демократите създават Съвета за демократично лидерство, от който по-късно произлиза Институтът за прогресивна политика (ИПП). ИПП е най-важният "бар за идеи" по време на управлението на Клинтън, посочва в тази връзка “Вашингтон пост”.

Теви Трой обобщава развитието на мозъчните тръстове по следния начин: “В края на 1990-те години те са вече много далеч от онези “университети без студенти”, каквито бяха в началото. Мозъчните тръстове вече не са някакви неутрални и надпартийни консултанти, а се опитват активно да влияят на политическата дискусия - тенденция, която оттогава насам се засилва все повече“.

Ефектът на "летящата врата"

Наблюдава се при това един специфичен ефект - този на “летящата врата”. Когато властта във Вашингтон се смени, изведнъж голям брой правителствени сътрудници остават без работа. За да им се предложи професионална перспектива, а и за да може да се разчита на тях след евентулно повторно възкачване на власт, те се озовават набързо в някой от мозъчните тръстове, близки до партията. Това важи в най-силна степен за експертите по външна политика. Политологът Миърсхаймър го формулира така: “Налице е инцестна връзка между политиката и света на мозъчните тръстове”.

При това външнополитическите възгледи на републиканци и демократи не се различават особено, констатира по-нататък Миърсхаймър. Повечето политици от външнополитическия истаблишмънт на двете партии следват постулата на Мадлийн Олбрайт, който гласи: “Ние сме незаменима нация. Защото сме силни и по-прозорливи от другите”.

Колко фатални могат да се окажат тази самоувереност и ефектът на “летящата врата”, показа войната в Ирак. През март 2003 година т.нар. Коалиция на желаещите под ръководството на Джордж Уокър Буш нахлу в Ирак, нарушавайки международното право. Опорната точка на тази инвазия даде мозъчният тръст “Проект за новия американски век”, в който участваха неоконсерватори като Дик Чейни и Доналд Ръмсфелд. И двамата заеха впоследствие високи постове в администрацията на Буш - Чейни стана вице-президент, а Ръмсфелд оглави министерството на отбраната.

Назависими, надпартийни, обективни?

Повечето мозъчни тръстове се противопоставят на обвиненията, че не са безпристрастни. На сайтовете си те редовно публикуват етични стандарти и доклади за работата си, в които подчертават своята независимост, надпартийност и обективност. Политологът Миърсхаймър гледа критично на подобни уверения. Според него основният проблем е, че изследователската дейност на мозъчните тръстове не е независима.

На това мнение е и Том Медвец, социолог от Калифорнийския университет: "Почти всички дискусии в мозъчните тръстове са подчинени на правилата на актуалните политически дебати. Те се водят с предизборни и партийнополитически аргументи и са силно повлияни от определени идеологически становища, от очакванията на дарителите и, естествено, от собствените политически амбиции”, посочва експертът.

Политологът Джон Миърсхаймър го формулира още по-остро: "Мозъчните тръстове не само са убедени, че без тях не може, но и дават винаги все същия отговор. А той гласи: САЩ трябва да се намесват навсякъде по света. Тези организации са направо встрастени в интервенциите. И нямат никакъв интерес да ограничат влиянието си в американската външна политика”, обобщава критично Миърсхаймър. И прогнозира, че това няма да се промени и след президентските избори през ноември.