Същината на въпроса за атомната енергия

Дали разцеплението на атомното ядро все още има голямо бъдеще като един от стълбовете на енергоснабдяването? Дали то остава принудително без алтернатива в индустриалните държави? Дали е неизбежно в бързо развиващите се държави? И дали то отново ще стане приемливо дори и в Германия? Някои вече дори го знаят съвсем точно, те говорят за ренесанс на атомната енергия. Това е твърде прибързано, също толкова прибързано, кокото и присъдата на онези, които виждаха последната дума в един отказ от атомната енергия в срок от 20 години.

Трябва да се отчетат твърде много фактори. Един от тях е техническото развитие, което вероятно ще позволи един ден да се разработят реактори, годни да устоят на терористични нападения и на инциденти, водещи до радиоактивното замърсяване на цели държави. Необходима е също така техника, която да не прехвърля отговорността за стотици хиляди години на бъдещите поколения за осигуряването на ядрените отпадъци. Разработената от французите и германците нова серия реактори, известни с ЕПеЕр, все още не е пробива. Те намаляват вероятността от тежък инцидент, но те остават това, което застрахователите наричат непредвидим риск.

Планираният във Финландия ЕПЕЕР реактор в момента е единственият финансово осигурен ядрен проект в класическите държави на атомната енергия в Западна Европа. Русия, Китай и азиатските държави не се толкова въздържани. В Пакистан и Индия връзката с програмата за ядрено въоръжаване е явна. В далечни части на земята строежът на нови реактори е просто нерентабилен, а в големите членки на ЕС пък защото там има свръхкапицитети за производство.

Силен аргумент против атомните електроцентрали остава търсенето на складове за отпадъците. Темата предизвиква вихрушки дори и във Франция, която е дружелюбно настроена към атомната енергия. В СЩ съдът замрази изграждането на федерален склад в Невада, защото гаранцията за сигурност от 10 хиляди години му се видя недостатъчна. В ШВеция и Финландия плановете за изграждане на склад за радиоактивни отпадъци напредват без търкания. Иначе обаче комисията на ЕС стои на загубени позиции, когато подканва държавите-членки да побързат. Правителства, които вземат решения за определени места трябва да очакват голяма съпротива и загуба на гласове. Все още е табу темата за общи складове за няколко държави, което е благоразумно, защото неподходящи места ще останат извън обсъждането. Обаче никой не е обичан от народа си ако внася атомни отпадъци.

Това може да не остане завинаги така, защото възприемането на рисковете подлежи на промени. Колкото и несигурно да се оценява бъдещето на атомната енергия, толкова по-вероятна е една друга прогноза – със спадане на равнището на благосъстоянието и последиците от промяната на климата ще стане по-привлекателно, ако в Германия се удължи срока на годност на реакторите и дори само за да се спечели време и пари за насърчаване на възстановимите енергии. Това няма да е ренесанс, а само удължаване на атомната пауза. А поемане на дъх не е най-лошото защото енергийната политика е зависима от голяма издържливост.