Студената война в документи

Над 15 години международни екипи от изследователи работят по събирането на нови документи за Студената война, главно от архивите в Източна Европа, но и преди недостъпни материали от западните архиви. Дейността се финансира и координира от Международния проект за история на Студената война, който работи под егидата на вашингтонския научен център “Уудроу Уилсън”. В работата на проекта голямо участие имат и български изследователи, а документите, предоставени от българските архиви под формата на тематични колекции достигат няколко хиляди страници. За целите на проекта и за значението на българското участие в него разговаряме с неговия директор Кристиан Остерман, историк, специализиращ по въпросите на Студената война.

DW: Д-р Остерман, какво представлява проектът за Студената война?

К.О.: Международният проект за история на Студената война беше започнат през 1991 година към центъра “Уудроу Уилсън”, от няколко водещи американски учени, историци на Студената война. Първоначалната идея беше да се използва започващото отваряне на архивите в Източна Европа. Така започна събиране на информация за достъп до архивите и тяхното съдържание, търсеха се нови документи, започна публикуване и превеждане на новополучените документи. Започна и организиране на международни конференции за новите открития, свързани със Студената война. От самото начало имахме помощ от изследователи от Източна Европа, които получиха стипендии за да дойдат във Вашингтон и да работят в библиотеката на Конгреса и в центъра “Уудроу Уилсън”. Ние работим по проекта повече от 15 години; голямата цел е да се създаде основата за написване на нова история на Студената война. История, която да надхвърля досегашните познания, които се опираха само на западните архиви; и която да включи документи, възгледи и открития от “другата страна”, както наричахме Русия и близките до нея държави.

DW: Колко държави участват в проекта?

К.О.: В проекта по-скоро участват изследователи и архиви, а не отделни държави. По него работят цели екипи от голям брой изследователски институти, които участват в нашата голяма международна мрежа. Работим в Европа и дори в Азия. Едно от най-новите събития е отварянето на архивите на китайското външно министерство. Сега превеждаме и документи от този архив и ги правим достъпни за учени, политолози, журналисти.

DW: Kак се финансира цялата тази дейност?

К.О.: Парите за дейността ни идват главно от няколко големи фондации в Чикаго, Ню Йорк и Сеул. Те ни подкрепят щедро, но намирането на пари за работата ни е постоянна битка.

Повечето документи в нашия електронен архив са преведени, и това е много скъпа дейност защото трябва да се постигнат исторически коректни преводи. Успяваме да преведем само малка част и ги правим достъпни безплатно на нашия сайт. Публикуваме все повече оригинали - за хората, които знаят съответните езици. В бъдеще се надяваме всичко да бъде преведено.

DW: Какво е мястото на документите от българските архиви в този огромен международен проект?

К.О.: Българските документи играха и играят особена роля в по-голямата колекция от материали. По време на Студената война България беше близка съюзница на бившия СССР. Поради тези връзки, в българските архиви може да се намерят много документи за съветската външна политика и политиката на Източния блок. Това е особено ценно, тъй като през последните години руските архиви стават все по-затворени и недостъпни. Все по-трудно се получава достъп до архивите на руското Външно министерство, до националния архив или архивите на бившата комунистическа партия. Така че документите от източноевропейските съюзници и особено от архивите в България са нещо като задна вратичка, позволяваща поглед отвътре към съветската политика и политиката на Варшавския пакт; наистина един уникален прозорец към политиката и събитията вътре в Източния блок.

Друга причина защо българските документи играят важна роля е отличната работа на архивистите от България, включително от военните и националния архиви. В България имаме една прекрасна група учени, които са наши партньори, българска група за Студената война. Те се срещат редовно и вършат изключителна работа.

DW: Кога започна по-активното българско участие в проекта?

К.О.: Те навлязоха в световната мрежа за история на Студената война през 2000 година. Тогава в Пловдив се проведе една голяма и важна международна конференция, на която се обсъди какво може да направи в българските архиви. Това изведе България напред в проекта. Нашите български партньори и особено ръководителят доцент Йордан Баев са изключителни изследователи. Тяхната работа, техните модели за проучване на архиви, работата им с правителството и институциите за да ги накарат да декласифицират материали, да освободят документи и да ги споделят с голяма международна мрежа, са еталон. Така през последните години можахме да получим и да публикуваме изключителни колекции от България; сред тях са например документи от вътрешната история на Варшавския пакт или свързани с разузнаването и Студената война. Материалите са крайно ценни.

От България получихме и документи по неочаквани теми - например Латинска Америка и Куба. По тях получихме стотици страници от българските архиви.

Ще ви дам още един пример за ценността на архивите в България: чрез нашите партньори, които вършат цялата изследователска работа там, получихме една голяма колекция от документи за Студената война и Близкия изток. Те съдържат дискусии на най-високо ниво и високо качество материали от разузнаването; ценността им е ясна - историята не е приключила, Близкият изток още се бори с предизвикателствата от това време. Това са много важни приноси на българските архиви и на българските учени за по-голямата преоценка на международната история през втората половина на 20-ти век.

Cold War International History Project