1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

Старостта в България

16 юли 2006

Възрастните хора в България се чувстват извън борда на живота, а и останалата част от обществото не прави нищо, за да изличи това усещане. Коментар на Явор Дачков

https://p.dw.com/p/AuYW
Снимка: BilderBox

Повод за следващите размишления са коментарите по повод на един от евентуалните десни кандидати за президент. Те, размишленията обаче, не са свързани с политиката, а със старостта. Или по-скоро с отношението ни към нея. Сигурно се досещате, че става дума за намеците по адрес на председателя на Конституционния съд г-н Неделчо Баронов. Фактът, че той е на 78 години, бе достатъчен за някои да кажат, че не е подходящ за президент, а за други (което не им прави чест) направо да се усъмнят във възможността той да доживее края на първия си мандат. Много цинично. Именно в този цинизъм е скрит проблемът. Не във възрастта на г-н Беронов. Ако беше така, той би трябвало да бъде отстранен от поста председател на Конституционния съд. Органът, който гарантира демократичните основания на обществото. Разбира се, в отговор на споменатите намеци бяха приведени и редица примери. От президента Роналд Рейгън, който започна втория си мандат на 78 години, и по време на него срути комунизма в Източна Европа, през новоизбрания папа Бенедикт ХVІ до новия италиански президент Джордж Наполитано. Разбира се, че възрастта не е аргумент и че към нея трябва да се подхожда строго индивидуално. Има млади хора, които изглеждат по-безпомощни и от най-големия старец, и възрастни, на чиято енергия могат да завидят мнозина. Мисълта ми обаче е за друго. Отношението ни към старостта. Ако се вгледате във възрастните хора на България, ще видите, че това отношение е по-скоро отказ да се приеме, че в живота има място за тази възраст. Грубо казано, възрастните хора са отписани от живота, а и много често сами се отписват от него. Има нещо много подтискащо в начина, по който остаряват българите, особено българите на село. Още по-подтискащо става това усещане, когато се разходите по някоя западноевропейска улица и видите начина, по който остаряват хората там. Лично на мен Германия ми е направила много силно впечатление. „Бабички”, както бихме ги нарекли тук презрително, облечени в светли дрехи, сложили подходящ грим, седнали в някакво кафене разговарят оживено помежду си, може би планирайки поредна си екскурзия по света. Огромна бездна разделя западния пенсионер от българския. Парите са само част, но не и основна причина за тази бездна. Българският пенсионер до голяма степен се е отказал от живота. И животът като че ли се е отказал от него. Много рядко ще видите възрастни хора, облечени елегантно, които да се държат така, сякаш най-интересната и важна част от живота им тепърва предстои. До голяма степен това се дължи на социализма. Предначертавайки перспективата за десетилетия напред пред всеки един, той уби възможността да се радваш на това, което имаш и да се надяваш за нещо вълнуващо и още по-добро. Най-красноречивия образ на това, което социализмът причини на човека, са възрастните хора, които след десетилетия на уморителен труд, се оказаха ограбени и са изхвърлени извън борда на живота. Ето защо репликата по адрес на възрастта на Неделчо Беронов могат и трябва да провокират много по-дълбок дебат за отношението ни към старостта, отношението ни към другия и отношението ни към самия живот. За нас той все още като че ли не представлява голяма ценност.