Спомени за Русия и руския език от преди 1989 година

Тези дни едно младо момиче отново ми даде повод да се замисля за миналото и неговата интерпретация днес. И този път отново по отношение на Русия. Преди да ви разкажа за нея би трябвало да разкажа за моя опит със СССР и руския език, защото тя няма такъв, а е само с 13 години по-малка от мен. Правя уточнението, че съм на 36 г. Началното и гимназиалното ми образование завърши по време на комунизма, а представата ми за Русия е свързана именно с онези години. Тогава в училище задължително изучавахме руски език (за което сега съм благодарен, защото чета предимно на него), но имаше и доста неприятни битови подробности от тази дружба. Например: задължаваха ни да си пишем със съветски другарчета, относно марките с лика на Брежнев или Гагарин, както и да провеждаме безсмислени срещи с деца от побратимени съветски градове. Най-скучна обаче беше задължителната руска програма на телевизията в петък. В 8 часа вечерта единствената телевизия в България излъчваше новини на руски език от Останкино. Новините бяха без превод, все едно бяхме съветска република. След тях непременно следваше съветски филм, обикновено посветен на Великата отечествена война (Втората световна). Оттогава датира и следният български виц: хубав ли е филмът или е съветски. И досега мога да изпея сигнала на предаването „Говорить Москва”, което започваше всеки следобед по българското държавно радио. Руският език е много труден, дори и за българи и никой от моите връстници не го учеше с увлечение. Той ни бе натрапен, бе задължителен, а социалистическата съветска култура, която стигаше до нас, съвсем не бе привлекателна. Ето защо ние не обичахме руснаците и руското присъствие, които ни бяха натрапени, но тази липса на обич въобще не може да се мери с чешката, унгарската и източногерманската, които бяха осмислени и продиктувани от историческа омраза към диктаторите. За разлика от тях България никога не се е съпротивлявала нито на съветското, нито на което и да е чуждо господство и поради това ние изпитвахме само досада към задължителното и официалното, но не и идеологическа и историческа неприязън към окупаторите. Дори гледахме на руснаците с леко чувство на превъзходство. Те винаги идваха на групи, бяха по-бедни дори и от нас и се възхищаваха от ужасните български маратонки, анцузи и лютеници, които бяха хит на черната борса с Русия. Тогава, в средата на 80-те г., българите определено смятаха руснаците за по-задръстени и изостанали. След 1990 г. нещата рязко се промениха. Оказа се, че задръстените сме били ние, че преходът, който започна у нас с внезапното падане на Тодор Живков е замислен в Москва и че всички последвали исторически събития бяха руски модел, който ние следвахме бавно и бездарно. За това обаче ще говоря малко по-късно, а сега само ще вметна краткия разказ на едно младо момиче, което чух тези дни и което ме накара да се замисля. Момичето е много известна българска манекенка, чието име ще спестя. Тя ми разказа, че когато се явила на кастинг при известния руски моден дизайнер Валентин Юдашкин, той я попитал от къде е. Моята позната казала „от България”, а Юдашкин вдигнал презрително рамене и направил физиономия, изразяваща едновременно удивление, примесено с погнуса (Кои пък бяха тия?!) Почувствах се странно, защото манекенката, която ми разказа тази история, е на същата възраст, на която бях аз, когато СССР предизвикаше у нас същото повдигане на рамене.