Сближаването между двете корейски държави – шанс за промяна отвътре

"Каква малка човешка стъпка, и каква огромна крачка за човечеството” – тези думи изрече първият човек, стъпил на Луната, американският астронавт Нийл Армстронг. Подобни асоциации предизвиква и образа на южнокорейския президент Но Му-хен, който във вторник прекрачи пеша жълтата линия на вътрешнокорейската граница. В крайна сметка той премина през вероятно най-строго охраняваната граница в света днес, за да посети една страна, която е също толкова чужда и далечна както и Луната.

Много странен е режимът в Пхенян – той е единствената предавана по наследство комунистическа диктатура в света, която се управлява от един мъртъв лидер – след смъртта си през 1994 година основателят на КНДР Ким Ир-сен беше обявен за “вечен президент. Изглежда малка подробност това, че Северна Корея си има собствено летоброене – сега тя се намира в 96-та година според идеология, разработена от самия Ким Ир-сен, която заменя тази на Карл Маркс. И това е само една илюстрация за това, на колко отдалечена орбита от нас се движи Пхенян днес.

Северна и Южна Корея са си толкова далечни, колкото навремето бяха Източна и Западна Германия. Двете германски държави никога не са водили война помежду си, макар че в продължение на десетилетия се въоръжаваха за такава. И макар да имаше огромни различия, то икономическата пропаст между тях никога не е била така огромна както между бедния Север и процъфтяващия Юг на Корейския полуостров. Икономическият потенциал на Северна Корея съставлява едва 3 на сто от икономическата мощ на Южна Корея. Затова пък Северна Корея има два пъти повече войници и атомна бомба.

Режимът в Пхенян, фигуриращ в американския списък с т.нар. “терористични държави”, е изправен с гръб до стената, застрашено е икономическото му оцеляване. И докато такива режими вярват, че нямат нищо за губене, те са непредвидими в своите действия. А за грижа за народа въобще не може и да става дума.

Сега Пхенян излъчва сигнал, че все пак има какво да губи. И в тази ситуация е повече от добре, че Северна и Южна Корея предприемат стъпки за сближаване, макар и много бавни. На този фон южнокорейският президент Но Му-хен говори за “стена от недоверие” с която се е сблъскал, и която трябва да бъде съборена. Затова и са така важни стъпките, които трябва да доведат до свикването на мирна среща на върха. В нея трябва да вземат участие също и Китай и САЩ като страни във войната между двете корейски държави.

От сключването на дълготраен мир ще спечелят всички страни. Вярно е, че това ще затвърди за още известно време разделението на двете корейски държави. Но това не бива да обезсърчава Сеул, защото нека си припомним, колко скъпо се оказа обединението на Германия. Обединяването на Южна Корея с напълно банкрутиралата Северна Корея ще бъде непоносимо бреме за Сеул. За Китай продължаването на статута на Северна Корея ще означава, че се запазва буферната зона с американските войници в южния край на корейския полуостров.

Предпоставка за нормализирането на отношенията със Северна Корея е пълното и съдействие по въпроса за ядрената и програма. Сигурно не е било случайно това, че тъкмо по време на вътрешнокорейската среща на върха в Пекин беше постигнато споразумение за следващите стъпки по пътя на пълния отказ на Северна Корея от ядрена дейност. Дяволът е скрит в детайлите. И макар че следващата седмица американски инспектори ще пристигнат в Северна Корея, досега Пхенян е демонстрирал, че си остава един непредвидим партньор.

Затова и са толкова важни сигналите от срещата между двамата корейски лидери – повече търговия, транспортен трафик и политически обмен на основата на взаимноизгодното сътрудничество. И колкото повече изолираните севернокорейци виждат от външния свят, толкова по-високи стават шансовете за промяна, инициирана отвътре.