1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

Промените в устройствения правилник на министерството на правосъдието

6 август 2004

На 3 август в «Държавен вестник» бе обнародвано постановление на кабинета за промяна на устройствения правилник на министерството на правосъдието. С това постановление се създава специално звено «Процесуалното представителство на Република България пред Европейския съд по правата на човека». Коментар от Еми Барух:

https://p.dw.com/p/AsVx

Постановлението, обнародвано преди три дни в Държавен вестник, с което се променя устройственият правилник на Министерството на правосъдието и се създава специално звено на пряко подчинение на министъра за «Процесуалното представителство на България пред Европейския съд по правата на човека», има за цел да координира действията на правителствените агенти, които подготвят и защитават позициите на страната по повдигнатите обвинения.

Нека припомним, че oт ратифицирането на Конвенцията за правата на човека през 1992 година, в Страсбург са се водили над 60 дела, и всеки път, когато решението е било осъдително за страната, реакциите на българската общественост са били негативни. Причините за това са няколко – първата е, че обикновено става дума за дела, заведени от представители на най-дефаворизираните представители на населението (турци или роми) във връзка с - най-общо казано - несправедлив съдебен процес или малтретиране в затвора, в резултат на което държавата е била осъждана да заплати големи суми обезщетение на жертвата или на близките от семейството на пострадалия. Втората причина е, че санкцията срещу България идва ОТВЪН. И тъй като средностатистическият българин все още няма укрепнало самочувствие, на критиката отвън се реагира или като я отхвърляме, или като я обявяваме за несправедлива и политически манипулирана.

И третата причина, която е функция на първите две, е отсъствието на усещане за общност. България влезе отново в световната история едва преди 126 години – като диктата на Великите сили се превърна в национален комплекс за българина. Днес, пред прага на членството в Европейския съюз, все още битува усещането за някакво напрежение между ТЯХ и НАС. Все още отсъства разбирането за общност, към която, най-малко в скалата на ценностите, е съпричастна и България. Общност, подчинена на сродни разбирания за морал и право и на сравними правила, на които следва да се подчинява общественото поведение.

Сигурно поради това са противоречиви реакциите и по отношение на втората подадена жалба в Страсбург от страна на 147 изселници от България, живеещи в Турция, които са били принудени да напуснат домовете си през 1989 година поради смяната на имената и забраната да спазват традициите си. Подписалите тази жалба са очаквали да получат обезщетение от държавата за изтърпените морални унижения и материални щети. Дали съда в Страсбург ще приеме жалбата за допустима е казус, който тепърва предстои да се изяснява. В една материя, по който сложно се преплитат морала и правото, предлаганите решения понякога се бавят с години – дори с десетилетия. Нека напомним, че едва преди месеци – с 60-годишно закъснение ! – Германия прие да плаща репарации на българските евреи, които са били принуждавани да работят в еврейските трудови лагери по време на Втората световна война, признавайки по този начин вината си по отношение на една приета норма, ощетяваща и унизяваща десетки хиляди български граждани. Тази възстановена справедливост бе произнесена, когато 80 на сто от пряко потъвпевшите вече не са между живите, но това е тема на друг разговор…

Ако се върнем към приетото постановление за промяна на устройствения правилник на Министерството на правосъдието, трябва да кажем още, че в задълженията на правителствените агенти влиза воденето на преговори за постигане на споразумения с жалващите се и – нещо особено важно – предприемане на действия за изпълнение на влезлите в сила решения на Страсбург. Защото всеки един от нас има право на справедливо правосъдие – и ако не го получи вътре в страната, всеки един от нас може да отнесе своя конкретен случай към съда в Страсбург. Справедливият съдебен процес, който по непосредствен начин рефлектира върху образа на страната, е в сърцевината на онова, което наричаме демократично общество. Когато България губи делата в Страсбург, губим всички ние. Губим двойно – като данъкоплатци и като хора, чиято утрешна реализация в общото европейско пространство неминуемо минава през националната ни принадлежност. А това не може да не ни интересува…