Примирието в Ливан – затишие пред буря?

Войната изкарва на бял свят неща, които по принцип се пазят в дълбока тайна. Това важи и за поне на този етап прекратената битка между Хизбола и Израел. Тази битка бе още от самото си начало асиметрична, както във военно така и в политическо отношение. Принципно Израел губи, щом не победи очевидно, а Хизбола печели винаги, когато не претърпи тотална загуба. Тази война бе само първото действие на пиеса, която тепърва започва.

Хизбола има две лица – в Ливан тя е както политическа партия, така и религиозно-политическа бойна групировка, посредством която Сирия се опитва да наложи загубеното си след убийството на Рафик Харири влияние в Ливан. По телевизионните екрани на Близкия Изток се подготвя нова революция и войната, с нейните триумфи и падежи, е най-подходящият сценарий срещу консервативните сунитски режими, изпитващи страх от евентуалното фанатизиране на масите. Техеран от своя страна цели да отслаби режимите в Египет и Йордания, тъй като поддържат трайни мирни договори с Израел, той цели освен това да свали режима в Саудитска Арабия, отношението към която е белязано ту от страх, ту от недоверие.

Това, което светът проследява вече седмици наред по телевизионните екрани е първата война на Иран срещу Израел и същевременно еднозначният призив на Техеран към СЩ и Европа да престанат да се месят в борбата за власт в Близкия Изток и да приемат факта, че Иран държи на атомната си програма, или кратко казано: да не се опитват да спъват Иран при опитите му да заеме водеща позиция в региона на Близкия Изток. Ливан е значи просто жертва на стратегиите и амбициите на ходжите, той е катализатор и същевременно сцена на миналите и предстящите битки.

Хизбола е победена – но само от техническа, не и от морална гледна точка. Сирия под ръководството на Асад младши не е в състояние да стори на този етап нищо друго освен да пропагандира с впечатляващи думи и да засилва все повече вътрешното подтисничество. А Иран на ходжите, погледнато от Ирак до Северна Галилея, съумя междувременно да докаже на световната общественост, на Израел и на американците, че е способен да дестабилизира целия регион на Близкия Изток. Всичко това води до мисълта, че договореното примирие ще е само за кратко. Понятията “мир и “Близък Изток” са несъвместими.

Ислямският свят е културна концепция, не политически фактор. Той е разединен между Иран, Турция и арабите, които пък сами по себе си се делят на сунити и шиити. Иран отбеляза една от най-големите си победи в момента, в който Ирак на Саддам Хюсеин престана да съществува. Същевременно обаче Техеран не е в състояние да наложи влиянието си в арабския свят посредством религиозно-революционната си пропаганда или чрез военна сила. Иран би могъл да постигне целите си само посредством война, и то война, която се води най-вече по телевизионните екрани.

Бойните действия, на които светът стана свидетел през последните няколко седмици, са само началото на дълга и мъчителна битка между сунитските държави и преобладаващо шиитски Иран, битка не за идеи или територия, а за власт и петрол.