"Призма": ретроспектива на Йорг Имендорф

Критик на обществото, позьор, хвърлящ предизвикателства ексцентрик – Йорг Имендорф минава за един от най-известните съвременни германски художници. С едър щрих, крещящи бои и гръмки послания той регистрира отминалите десетилетия, запечатва ги в политически платна от рода на поредицата “Кафене Германия” и очаква “Въстанието на трудещите се маси”. От скоро Националната галерия в Берлин представя голяма ретроспектива на Йорг Имендорф, която почитателят и приятелят му Герхард Шрьодер откри в качеството си все още на федерален канцлер. Самата изложба прилича на грандиозен спектакъл. По волята на художника посетителите минават по дълъг червен килим, виещ се – подобно артерии около сърцето – между шест ярко червени изложбени павилиона. Какво още, освен необичайното си оформление, предлага ретроспективата?

“Мале лаго – невидимият принос”, така Йорг Имендорф е нарекъл грандиозната си ексцентрична инсталация, оприличавайки архитектурата й на “кръвообръщение”. В шестте павилиона са изложени над 100 негови платна от последните 40 години, групирани тематично и предтавящи различни периоди от развитието на художника. “Това са припаси за по-нататъшния ми път”, споделя 60-годишният Имендорф. Определение, което разкрива значението си на фона на предисторията на изложбата и тежкото заболяване на художника. Предвидена първоначално за 65-ия му рожден ден през 2010 г., ретроспективата е открита сега по изричното настояване на Имендорф. Амиотрофната латерална склероза, от която художникът страда, отдавна вече не му позволява да работи, Имендорф рисува само с помощта на асистенти, с тях споделя идеите си и им дава указания как да ги изпълнят. Болестта, сполетяла го преди седем години, след поредица от завидни успехи, между които и наградата на музея Монтери, най-голямата международна награда за живопис, междувременно го е приковала в инвалидна количка. От количката художникът наблюдава може би последната си ретроспектива, търси “картината зад картината”, спомня си как като дете бързал да изгребе с лъжица супата, за да открие на дъното на чинията чудновати знаци и образи. “Понякога, споделя Имендорф, се улавям, че сънувам как ръката ми отново се движи натам, накъдето я насочва волята ми. И си представям, че с всяка нова картина, която рисувам, не губя време и ценна енергия. Печеля време – всяка нова картина ми подарява още един ден. Водя битка срещу времето. Това е битка, при която се съпротивявам на всяка рецепция, която непрестанно търси болестта в изкуството ми.”

Впрочем, заглавието на изложбата, “мале лаго” препраща към уестърн на Клинт Йистуд, чийто герой отмъщава за убития си брат, като заставя виновниците – жители на затънтено село да боядисат къщите си в червено. В червено ни потапя и ретроспективата на Имендорф; като червена нишка на цялото му творчество може да се определи също връзката на неговото изкуство с политиката. Ученикът на Йозеф Бойс Имендоф изпитва всъщност съмнения в действеността на изкуството, но това не му пречи на млади години с агитационно-пропагандни платна, в които бунтуващи се студенти маршируват редом с китайски червеногвардейци, да призовава “революцията”. По-късно пък, например в “Граница” от 1977 г. – картината, посветена на германско-германските отношения и нрави, разобличава режима в ГДР като брутална диктатура, същевременно протестира срещу изграждането на атомни централи и загатва как може да се премахне Берлинската стена. Имендорф в никакъв случай не е “удобен”, независимо дали нахвърля илюстрации към Брехтовото стихотворение “Въпроси на четящия работник”, рисува картини за солидарност с Чили и Виетнам, негодува на висок глас срещу “революционния субект” или пък се упражнява в самокритика.

Между 1977 и 1983 г. възниква известната му поредица “Кафене Германия” – една необикновена визия на германското обединение, представена сега в ретроспективата. Както и грандиозното колажно пано, на което си дават среща актьори от сцената на изкуството и политиката: изтегнали се на барови столчета, Хайнер Мюлер и Жан-Пол Сартр, Бойс и Руди Дучке бленуват по революцията. “Грозотата на образите е предпазна мярка срещу уюта”, казва Имендорф за плакативните си колажи. По-късните му творби, а и сегашната ретроспектива издават същевременно, че явно е запазил в арсенала си и друга предпазна мярка. “Сънят, мечтата, с която сякаш сам се хипнотизираш. Сънят като стимулация. Най-привлекателната форма да се отстраниш малко от себе си е именно поглъщащото те удивление, възхищението от нещо красиво. Това е антената, която търси светкавиците, за да поеме енергията им и за да отдаде енергия.”