"Призма": музей на Макс Ернст в Брюл

“На 2 април 1891 година в 9 часа и 45 минути, когато се излюпи от яйцето, Макс Ернст осъществи първия си контакт с осезаемия свят” – с тези думи художникът Макс Ернст описва появата си на белия свят. Родното му място е Брюл – град, разпожен недалеч от Бон, малък и иначе не особено забележителен, като иззключим може би само пищния архитектурен комплекс на двореца “Августусбург.” Към редките културни забележителности на града тези дни се прибави още една – музеят на Макс Ернст, който отвори врати в обновената и преустроена сграда на някогашния увеселителен локал, където на младини често се е отбивал и самият художник. “Завръщане у дома”, така пък големият познавач на Макс Ернст Вернер Шпис нарече дългоочакваното събитие, на което ще спра вниманието ви в днешното ни издание.

Музика.

Завръщане у дома – това е като някакъв ведър и невероятен сън наяве; Минимакс Дадамакс, както Макс Ернст нарича себе си в началото на творческата си кариера, се завръща в Германия. Всъщност, “завръщане” не е най-вярната дума, защото Макс Ернст си остава вечният скитник в изкуството на 20 век, човекът, който никога и никъде не е “у дома си”. “Че успя да не намери себе си, е единствената му заслуга”, пише не без гордост Макс Ернст за себе си. В биографията му се оглежда менливият ход на времето – Брюл, Кьолн, Париж, Ню Йорк, Аризона; предвоенните години, волният дух на 20-те, мракът на националсоциализма, емиграцията, сътресенията и ужасите на Втората световна война, бремето и животът след нея; животът на Макс Ернст, отбелязва Вернер Шпис, е образцов коментар на епохата, на нейните надежди, страхове, отчаяния и непостоянство. “Където преди беше дом, сега се издига хълм, където преди беше хълмът, сега стои звезда”, пише поетът Макс Ернст в стихотворение, създадено след края на Втората световна война и отразило страданието от разрушенията и ужасите й. Години преди това, когато е в Америка и научава за разрушенията от бомбардировките на Кьолн, потресът му намира израз в забележителната картина “Рейнска нощ”.

Постоянната изложба, поместена в музея, проследява творческата биография на един винаги неспокоен, провокиращ, търсещ човек, който често сменя не само местожителството и адреса, а и творческите си идеи, техники, стилистика. В пространството на музея възкръсва неговият вълнуващ, необикновен живот с всички нюанси на творчеството, което изпълва този живот – от провокациите на дадаизма, рейнския експресионизъм и първите колажи до предизвикателствата на сюрреализма и късните визии на опустошението и крушението. Наред с колажите, книгите и илюстрациите, рисунките, картините и документите пред погледа на посетителя се разгръща почти пълната колекция от оригиналните пластики и скулптури на Макс Ернст. Отворени за посещение врати към света на един от вдъхновените експериментатори в изкуството двайстото столетие, на художника, съопределял неговия облик и наложил мястото си в него редом с това на Пабло Пикасо.

Впечатляваща е и мултимедиалната презентация, която асоциативно панорамира битието и визиите на една харизматична личност. “Имам чувството, че общуването с Макс Ернст ни прави по-ведри, по-добри хора”, казва създателят на презентацията, режисьорът Петер Шамони. Сякаш напук на името - “ернст” на немски означава “сериозен”, - ведрата насмешливост, определяща човешкия и творчески характер на Макс Ернст е запечатана особено отчетливо в цикъла “Максимилиана или за противозаконното упражняване на астрономията” от 1964 г, както и в причудливи скулптурни фигури като “Двамата асистенти” от 1967 г. Палитрата на художника, чиято любима тема са горите и птиците, същия, който открива сюрреалистичното си алтер его в загадъчното птицеобразно създание Лолоп, е разбира се, далеч по-широка. Наред с колажите и илюстрованите колажни романи, тя включва техниката на т.н. “фротаж” и цикъла “Природна история” като своеобразно съответствие на “автоматичното писане” на Андре Бретон, интимно-лиричните миниатюри, посветени на Доротея Танинг, последната жена в живота на привлекателния, винаги ухажван от нежния пол и сам твърде податлив на чара му Макс Ернст.

Жените и женският свят не са обаче неговата тема в изкуството; те са по-скоро вдъхновение, импулс, както свидетелства “Хубавата градинарка” – една от по-ранните картини на Макс Ернст, която самият той приживе особено цени, за жалост безследно изчезнала, след като преди това е заклеймена от националсоциалистите като “изродено изкуство”. Инспирирани от страстта и загадъчното излъчване на жената върху мъжа са причудливите пана, с които Макс Ернст покрива стените на къщата на близкия си приятел, поета Пол Елюар, споделил с него не само дома, а и жена си Гала, по-късната съпруга на Салвадор Дали; странно привлекателните, “населени” с чудати форми и почти неразгадаеми пана, които само по случайност и едва години по-късно биват открити под слой безвкусни тапети, облепени от новите обитатели на къщата, които дори и не подозират за разигралата се в нея драма на нараненото приятелство и ревността.

И все пак не Гала Елюар, заради която изоставя първата си жена Лу Щраус, а голямото изкуство и амбицията да бъде модерният му вестител карат Макс Ернст да напусне Кьолн и Германия. Раздялата с Германия идва рано, още след Първата световна война; в Париж той е приет като приятел и брат от Пол Елюар, Андре Бретон, Луи Арагон, от франзцузите, срещу които само месеци преди това е воювал в окопите. Кариерата му във Франция е безпримерна, за което свидетелства фактът, че и до ден-днешен в Париж има само три улици, носещи имената на германци: Бетовен, Хайнрих Хайне и Макс Ернст. Изложбата му през 1921 г. се превръща в ключово преживяване за привържениците на сюрреализма в света , а самият той – в пионер на художествената революция на столетието, която единствена от всички други революции през 20 век не претърпява неуспех. Може би тъкмо защото апелира към въображението и бляна, защото отхвърля пресметливостта и неумолимостта на обществото, хвърлило това поколение във войната.

След идването на нациноалсоциализма на власт Макс Ернст успява с помощта включително на меценати на модерното изкуство като третата му жена, американката Пеги Гугенхайм да емигрира в щатите. След германско-рейнската и френската започва третата му, американска одисея. Предпоследното пристанище е Седона, щата Аризона, където възникват “Ангелика” и “Каприкорн”, може би най-известните творби, създадени от европейски емигрант в СЩ. Именно тук Макс Ернст осъзнава още по-ясно какво всъщност предизвестява с историческите си платна “Европа след дъжда” и “Домашният ангел”: рушенето на хуманността, разрушението на континента. Визии, в които няма и следа от човешки живот. Ларвообразни същества, месоядни растения, избуяли над развалините на мъртви градове. Не е ясно дали това са картини от преди възникването на човека или от времето след неговия залез. “Епохата на страха, пише Макс Ернст, и детството на изкуството са отделени от интервала на светлата нощ. Това ново измерение е един вид изначално присъстващ в творчеството ми проект.” “Този човек, моят баща, отбелязва в спомените си неговият син, художникът Джими Ернст, излъчваше противопоставящи се на разума обаяние и интелектуален блясък, магнетична сила, на която като че ли никой не можеше да устои.”