Превантивните войни

Доктрината на Буш за превантивните войни е поредната жертва на войната в Ирак. От една страна – с пълно основание, защото едностранните превантивни войни с цел смяна на един или друг режим отдавна са изхвърлени на бунището на историята. От друга страна обаче и в бъдеще ще има ситуации, в които политиците много биха искали да да поведат превантивна война – например, за да ликвидират гнезда на тероризъм, да възпрат разпространяването на оръжия за масово поразяване или да прекратят надигащ се геноцид. Ето защо тази концепция не бива окончателно да се погребва, тя просто трябва да се превърне в строго контролиран легитимен инструмент за справяне с нови предизвикателства в областта на сигурността. Със своята политика на превантивни военни нападения правителството на Буш просто загърби международното право и забраната да се използва сила освен при самоотбрана. Тогава аргументът гласеше, че националната сигурност трябва да се брани и зад граница, особено когато става дума да се попречи на терористи или разбойнически държави, планиращи атентатите и трупащи оръжия за масово поразяване. Дори ООН отдадоха по тази точка право на Вашингтон, настоявайки обаче превантивни войни да се водят само с одобрението на Съвета за сигурност. Колкото и да сме съгласни с подобно настояване, накрая пак трябва да признаем, че то е неадекватно на новите опасности в света. Системата на ООН е замислена за разрешаване на международни конфликти. Но днес не междудържавните конфликти са най-сериозният проблем. Днес ние се тревожим най-вече от това какво става вътре в границите на отделните държави: дали там се подвизават терористи, дали се разработват оръжия за масово поразяване, дали се спазват гражданските права. Ето защо правилата трябва да се пригодят към новите реалности. Но кой може да взима решение за законността на една превантивна война? Сигурно е едно: това не бива да се прави едностранно. Тогава може би Съветът за сигурност? През последните години той обаче многократно доказа, че не е в състояние да действа своевременно, ако изобщо успее да го стори. В случая с Югославия решението дайде прекалено късно, при катастрофата в Дарфур действията му бяха неефективни, а на геноцида в Руанда Съветът изобщо не реагира. Друг субект, който евентуално може да взима решение за превантивни войни, са регионалните междудържавни съюзи. Те са особено подходящи най-вече затова, че поради географската близост с огнището на конфликт държавите винаги ще бъдат по-склонни да си поделят разноските и ползите от подобни акции. Освен това ако всички страни в региона са единодушни, че има нужда от интервенция, тогава и оправдаността на самата интервенция става доста по-убедителна. Вярно, че доверието в способностите на регионалните организации не бива да се преувеличава, защото заплахите са от глобален характер и не могат да се блокират само с регионални усилия. В подобни случаи е добре да се сглобяват коалиции от държави с еднакви възгледи. Демократичните държави имат общ интерес от спазването на правилата на държавна отговорност, така че на тях може да се гледа като на естествени партньори. Освен това правителствата на тези държави са легитимирани от всеобщи избори и тази легитимност ще се пренесе върху самата операция. Важно е обаче едно: ако една или няколко сред равнопоставените държави не е убедена в необходимостта от превантивна война, акцията се замразява. Подобен подход ще има и положителен страничен ефект: той ще подтикне Съвета за сигурност към по-решителни действия. С други думи, процесът е тристепенен. Първо – да се признае, че превантивните войни понякога са необходими. Второ – да се дефинират условията, при които такива войни са легитимни. И трето – да се създаде институционална рамка за ефективни действия.