По-малкият брат - статия за България в изданието "Белорусский рынок"

Обичайните оценки за българската действителност, добре известни на по-старото поколение в съответствие с шаблоните на съветската култура, са предимно умилително-пасторални.

Дълго време българите се смятат сред най-близките идейно – към снопа от руснаци, украинци и белоруси. Братушките и паметникът на Альоша напомнят за общото бойно минало. Варна, Тамянка и Слънчев бряг се признават за качествени спиртни напитки от широки кръгове съветски граждани. Златният Орфей се смята за един вид домашен конкурс, донесъл някога известността на Алла Пугачова. За профсъюзните и комсомолските активисти евтините курорти в България се ползват със значителна популярност. А основното е устойчивото убеждение на съветските хора, че България на практика е 16-тата република. Всички били чували със сигурност, че Живков искал и да се присъедини, но Хрушчов не го приел.

Впрочем – въпреки легендарния дух на славянското братство, през миналия век България на два пъти се изправя срещу Русия. През първата световна война православната държава заема страната на Германия, Австро-Унгария и Турция. По време на втората световна война България се съюзява с Хитлер.

През 1990-та година България предизвиква всеобщо удивление – неин пръв президент става блестящият мислител-дисидент, доктор на философските науки Жельо Желев – човекът, добил световна известност с написаната през 1967-ма година своя книга “Фашизмът”. Най-любопитна за нас би могла да бъде хипотезата на Желев, че в съвременните условия най-реален е преходът от комунизма към демокрацията през етапа на фашизма, който се явява голяма крачка напред за обществото. Първият президент-интелектуалец успя да спаси българската нация от изкушението на евтиния популизъм-фашизъм. Тъй като знае много добре от какво точно трябва да се опасява.

През 1990-та година в България се разгръща местната нежна революция – по улиците клеймят комунистите и техните съветски господари, изнасят мумията на Георги Димитров от мавзолея, надписите по стените на къщите гласят – Руснаци, отивайте си!

Но - в България руско-съветските туристи никога не са се натъквали на толкова отрицателно отношение, колкото, например, в Полша, Чехия или Унгария. България е и много по-близо до практиките на модела СССР, отколкото Чехия или Унгария. А режимът на Тодор и Людмила Живкови е само малко по-малко свиреп от този на печално известния румънски клан Чаушеску.

Затова първите и до голяма степен несръчни стъпки на българските демократи от СДС предизвикват отдръпването на значителна част от обществото. В средата на 90-те години бившите комунисти от Социалистическата партия отново се връщат на власт. И бързо довеждат страната до пълен банкрут с експериментите си в сферата на строителството на социално ориентираната пазарна икономика. Те не разполагат с възможността трайно и безвъзмездно да доят Русия в името на братската славянска дружба.

През 1997-ма година българите свалят доверието си от социалистите, и новото правителство, отново сформирано от СДС, започва програма за ускоряване на пазарните реформи, на всестранната интеграция на България в европейските и атлантическите структури. В резултат от твърдите антиинфлационни мерки, обвързването на българския лев към германската марка и приемането на пазарното законодателство българите успяват да преодолеят свръхинфлацията, чуждестранните инвестиции се увеличават, икономиката се съживява.

Но България не става веднага дори и просто заможна страна. Социалната издръжка на пазарните реформи се оказва твърде тежка за основната част от населението, което позволява на левите и до днес да запазват висока популярност – особено сред носталгично настроените пенсионери. До голяма степен именно благодарение на техните гласове през ноември 2001-ва година за президент на страната е избран лидерът на социалистите Георги Първанов, встъпил в длъжност през 2002, преизбран през 2006-та.

В началото на 21 век все по-голяма роля в България, обаче, започва да играе една принципно по-различна носталгия – на политическата сцена буквално нахлува бившият български цар Симеон Сакскобургготски, прогонен от България като дете, живял години наред в Испания. Неговата програма обещава на избирателите бързо подобряване на жизненото равнище до нивото на западните стандарти и ускорено присъединяване на България към Европейския съюз и НАТО. На парламентарните избори през юли 2001-вва година той успява да получи половината от местата в Парламента и в съюз с още няколко партии да сформира правителство. Като резултат при управлението на президент-бивш комунист, страната се сдобива с премиер – бивш цар.

На когото така и не се удава до повдигне жизненото равнище до западните стандарти, макар прогресът в политическата, икономическата и финансовата стабилизация да е факт. През 2004-та година България става членка на НАТО.

Много от българите решават, че социалната издръжка за успешната външна политика на Симеон е твърде висока: през лятото на 2005-та бившият цар губи парламентарните избори. На власт се връщат социалистите начело със Сергей Станишев , който става и министър-председател. Впрочем, на социалистите им се налага да влезат в коалиция с партията “Симеон Втори”.

Без да настъпят радикални промени – новият премиер-социалист продължава курса на интеграция към Европейския съюз и в началото на 2007-ма България е приета в Общността. Инвестиционният климат в страната остава благоприятен. Туризмът е един от най-бързо развиващите се икономически отрасли. Всяка година в България идват към 3 млн туристи, тъй като известните със своята демокрация български курорти не се нуждаят от препоръки. За епохална се смята планираната за 2014-та година отмяна на мораториума върху продажбите на земи на чужденци.

Като цяло – както отбелязват експертите – на границата между 20 и 21 век България успява да постигне много: страната живее според принципите на обществения договор, разделението на властите е реално, основните политически свободи са гарантирани, както и неприкосновеността на частната собственост.

Въпреки това българската икономика си остава слабо развита, болезненият преходен период изглежда ще бъде изключително дълъг. Днес почти всички индустриални предприятия са нерентабилни, много от тях са принудени да прекратят дейността си. Което предизвиква висока безработица и естествено недоволство сред населението.

През това време от българската голяма политика си отиват тези, които с големи усилия успяха да насочат държавата към Европейския съюз. Тези, които не се поддадоха на изкушението да се сдобият с пагубната електорална популярност на базата на поощряването на най-лошите качества на постсъветското население – мързела, безотговорността, инертността. Впрочем – неотдавнашното освобождаването на българските медицински сестри от либийския затвор вероятно е вразумило мнозина в тази славянска държава: в борбата за завръщането на своите сънародници България излезе като член на “голяма Европа”. Което не е малко.