Поглед към Балканите

Когато правителствата на две държави обявят, че ще заседават заедно, при това периодично – това е акт от огромно, символично значение в Европа. Още повече, че в случая става дума за две държави Румъния и Унгария, свързвани от столетия на неприязън и игнориране една спрямо друга.

Годините на Студената война, когато двете държави бяха една до друга на източната фронтова линия срещу Запада, стария конфликт беше само принудително потулен. Не е необходимо да си националист или шовинист в Унгария, за да твърдиш, че сърцевината на унгарската култура, нейната най-чиста форма на проявление е в Трансилвания, митичното и красиво Седмогорие в източната част на Карпатите.

За огромно съжаление на унгарците обаче тази територия не е в пределите на тяхната държава, а на съседна Румъния. Ако се вярва на унгарските патриоти, една част от техния народ е прекарал последните осемдесет години в един вид вавилонски плен: два милиона унгарци в Румъния, един милион - в Украйна, Словакия, Австрия, Словения, Хърватия, Сърбия, че дори и България. Договорът от Триано, подписан след Първата световна война разрязва Централна Европа така, че Унгария изгубва две трети от имперската си територия. Отогава насам почти една четвърт от унгарците живее извън територията на Унгария, повечето – в Румъния.

Не е чудно тогава, че двете държави са обвързани от тежка верига на конфликти, което се усети най-вече след 1989-та година с премахването на комунистическия режим. Този факт беше използван като повод за рекултивиране на стари реваншистки мечти. Едва през 1996-та година, благодарение на натиска на ЕС двете страни най-после сключиха договор за добросъседски отношения. С помощта на НАТО ЕС даде да се разбере, че Румъния и Унгария имат място в двете организациии, само ако се помирят по между си. Днес и двете старин са в НАТО, Унгария вече в ЕС, а Румъния- на прага му.

С договора за добросъседските отношения дразгите между двете страни не само не изчезнаха мигновено, но и се засилваха най-вече при управлението на консервативни правителства. Ето защо изненадващо е, че днес в Румъния, където унгарците доскоро бяха считани по природа за предатели, имат точно четирима представители в правителството в Букурещ. Един от тях е вицепремиерът Бела Марко, според когото разделителната линия в румънското общество минава не по протежение на етническия принцип, а на жизнения стандарт. Марко председателства съюза на румънските унгарци, известен в миналото като обединение на хардлайнери, и отговаря в правителството за доста ефимерните сфери като култура и интеграция, което обаче му дава доста свобода на действие. По всички личи, че в политиката между двете държави настъпва успокоение. Най-очудващото е, че разведряването на атмосферата стана въпреки изтеглянето на швабите от Седмогорието към Германия, които в миналото играеха ролята на културна буферна зона между румънците и унгарското малцинство.

До не много отдавна унгарците в Будапеща предевяваха претенции за куллтурна автономия на сънародниците си в Румъния, при това с толкова господарски тон, че националистическите сили от отсрещната страна се чувстваха почти длъжни да отговарят в същия дух. Преди няколко месеца в Унгария се проведе референдум, с който се искаше автоматично признаване на унгарско гражданство за всички унгарци, живеещи извън територията на страната. Референдумът, поискан от националистическите сили, се провали. Този факт говори за едно: провежданият в момента от правителствата на Румъния и Унгария прагматичен курс на помирение и сътрудничество се одобрява и от хората в двете страни. Защото до преди десет години само идеята за такъв референдум можеше да взриви националните емоциите в двете страни. Ето така по съвсем не драматичен начин изчезва един стар европейски конфликт в пограничната линия на Балканите.

В сръбската провинция Войводина живеят все още дунавски шваби. Каква е съдбата им?

В края на Втората световна война маршал Тито лишава германското малцинство в Югославия от права, обвинявайки го във фашизъм. Тези от германците, които не успяват да избягат, са интернирани в лагери. 60 хиляди от тях умират там. Между двете световни войни германското малцинство е най-голямото в етнически богатата Войводина. През 18-ти век Хабсбургската монархия заселва швабите в долината на Дунав и Тиса, за да обработват некултивираната земя там. Днес от тях са останали едва четири хиляди души –предимно стари и нуждаещи се от помощ хора, които преживявяат с по 40 до 80 евро месечно. Дали се е стопила някогашната омраза към предците им?

Роберт Лар може да разказва дълго за дунавските шваби във Войводина . Той е бил на четири години, когато избягва с майка си и баба си от родното си село Кучура, недалеч от Нови сад. Заселва се в Бавария и работи преди пенсионирането си във фирмата Даймлер Бенц. Днес Лар е един от малцината, които не само се сещат, но и помагат на дунавнските шваби във Войводина. От години наред той организира хуманитарна помощ в сътрудничество с германското вътрешно министерство. Тази година например министерството е отпуснало 125 хилади евро -половината от сумата в помощ на германското малцинстдво във Войводина. Храна, медикаменти и дрехи са също неотменна част от хуманитарната помощ, организарана от Лар. В един от случаите той става прицел на яростна кампания на медиите. Лар изпраща във Войводина хиляда чифта ботуши от резервите на някогашната източногерманска армия. Белградската промагандна машина обаче разпорстранява информацията, че пратката е предназначена в действителност за косовските албанци и в нея имало картечници. Така омразата на сърбите към едното малцинство се оказва във вреда и на другото, макари индиректно. В друг случай сръбските служби отказват да признаят като хуманитарна помощ чисто нови дрехи, производство на германска фирма, и те в крайна сметка са разпродадени на доста добра цена в белградски бутици.

В Белград се намира германо-сръбското общество и една от целите му е да напомня за германското малцинство в Сърбия. До 80-те години тази тема е табу. Междувременно множество паметни плочи напомнят за загиналите в лагери и хвърлени в масови гробове дунавски шваби. С добре дошли във Войводина днес са посрещани насредниците им, идващи като туристи с кораби по Дунава.