“Отношението към временно търпяните бежанци и нехуманно”

Джафер Селими не може да си спомни, колко общо молби за удължаване на правото на временен престой е подавал до сега – със сигурност обаче много :

“Понякога разрешителното беше само за една седмица, понякога за месец или два – съвсем различно. Вече съм изгубил представа, колко пъти съм получавал подобно временно разрешително.”

39 годишният ром от шест години живее с жена си и трите си деца в Кьолн. Те са бежанци от войната в Косово. 13 –годишният син ходи на психотерапия. Той, както и бащата взимат силни медикаменти срещу депресия. Никой от семейството не иска да говори за войната и преживяното, спомените са твърде ужасяващи. Джафер Селими казва:

“Ако политическата ситуация в моята родина беше станала стабилна за ромското малцинство и можех свободно да живея там, щях веднага да се върна обратно. Но това не е станало. Как да живее семейството ми в подобна несигурност? В моята родина имах предприятие за шеф на спално бельо. Аз не съм дошъл в Германия ей така – от немай къде или за удоволствие. В Косово беше моето бъдеще, там си имах къща и всичко, от което се неждаеше семейството ми. Но това свърши.”

Джафер Селими вижда за себе си бъдеще само в Германия. Той не се уморява да повтаря, че спазва всички правила и закони на страната, също както и трите му деца, които вече били добре интегрирани в германското общество. Дъщрята през идната година вероятно ще отиде в гимназия, най-големият син започва практика във автомобилните заводи на Форд. В къщи децата говорят на немски с родителите си, защото междувременно им е по-лесно , отколкото на майчиния им език.

Дорис Кьолш от терапевтичния център в помощ на жертви на изтезания към Каритас Кьолн познава семейство Селими от близо 6 години. Според нея, основният проблем на семейството е мъчителната неизвестност пред бъдещето и невъзможността да се правят каквито и да било планове за напред. Тя казва :

“Става дума за хора, които нямат никакви провинения, не са извършили никакво престъпление, а напротив – намерили са си квартира, научили са немски. Децата им ходят на училище и са са развили много положително. Само че за съжаление всичко това не се зачита, а на практика те са в същото положение както преди 6 години, когато са дошли. Това е ужасяващо и много нечовешко отношение.”