Обществени настроения в България след подписването на договора с Европейския съюз

Преди да започнем да говорим за Европа като за собствен дом, ще минат още няколко години. Нашата шизофренна раздвоеност да бъдем вътре и извън «европейското семейство» е една от характеристиките на днешното средно поколение.

В едно свое изследване на начина по който българинът мисли себе си пред, около и във Европа, Боряна Димитрова от Алфа Рисърч пише следното:

Преди петнадесетина години едно, култово, есе на писателя Георги Мишев, сериозно разпали духовете на моето поколение – т.е. тези, които днес сме вече около четиридесетте. Подробностите в случая не са важни. Интересното в него бе полетът на фантазията така да се каже. Под заглавие “Европеец!” авторът разказваше за това, че в далечните години преди комунистическия режим, когато Йордан Йовков съберял няколко “наполеона”, вземал “трена” и потеглял за Париж, ей така, за уикенда, както бихме казали днес.

По-нататък Боряна Димитрова пише:

Усещам скептично-въпросителните погледи на днешните двадесет и пет годишни. Е, и – какво по-нататък? Ами нищо, в това беше шокът – че и в България е могло в петък вечерта да решиш, в събота да вземеш влака за “Европата”, а в понеделник да се върнеш обратно. Специалните разрешения за задгранични паспорти, препоръките от партийните комитети, декларациите за роднини зад граница и куп още знайни и незнайни документи, даващи шанс на малцина избрани и проверени да посетят “Запада” днес говорят малко на още по-малко хора. Европа беше отделена от нас с “желязна завеса” и българите нямаше какво да дирим там.

В битов план малко повече спомени от “желязната”, събужда “шенгенската” завеса, която стана причина за дългите опашки от чакащи визи през западните посолства в през 90-те. В началото на новото хилядолетие падна и тя, оставяйки икономическата бариера да определя новите посоки и спирки на българите към “по-добрата” Европа.

Ако днес погледнем статистиките, или още по-добре – обявите на туристическите агенции, от една страна, и табелите с международните маршрутни линии в провинциалните ни градове, от друга, изглежда, че наистина няма да отидем много по-далеч поради чисто икономически причини.. Малцинство от по-млади и по-богати, избират морските или планинските курорти, както и европейските столици, а мнозинство от зле платени работници започва да формира български общности в Испания, Португалия, Италия или Гърция.

Че икономическата логика е най-мощният пътеводител в европейските маршрути на българина, в това няма нищо чудно. По-интересното обаче е, че тя вече е започнала да прокарва не само икономически разделителни линии, но и аналогични пластове в културната идентичност – т.е. в това как виждаме себе си като европейци и как виждаме европейците, с които скоро “де юре” ще бъдем в една общност.

Ако вземем случайно срещнат минувач и му зададем любимия журналистически въпрос “Как виждате България в Европа? Имаме ли самочувствие на европейци?” шансът да получим отговора “За каква България в Европа ми говорите, та ние сме си европейци?” е точно 45%. Още 45% е шансът да получим почти противоположния отговор “За каква Европа ми говорите - погледнете улиците, мръсотията, КПП- та, мутрите и паркингите ни – та ние сме си в Ориента”. 10% остават за онези, които ще се затруднят в отговора, давайки си сметка, че Европа не е една единна и неизменна даденост, а образът, както и собственото ни самочувствие, зависи и от нас, от усвоената ни и променяща се идентичност. Именно тези десет процента днес са хората, които съзнават, че първо, физическото преместване в пространството не означава че си станал по-европеец!, «европеец» можеш да бъдеш навсякъде, стига да си свободен по дух, креативен и адаптивен. И второ, че отговорите на всички въпроси, с които се сблъскваме във всекидневието си няма да дойде от «европа». Той е тук, около нас и най-вече вътре в самите нас.