Нов шанс за СДС и отломките му

Браво! За пръв път от много време насам лидерите на разцепилия се СДС – Петър Стоянов и Иван Костов – заслужиха безусловни поздравления за смелата си политическа постъпка. Те по европейски подадоха оставка след провала си на европейските избори и по този начин създадоха условия за консолидирането на раздробената, омаломощена, изпокарана бивша голяма политическа сила, която малко неточно се нарича “десница”. Всъщност, тъкмо от профила на това, което беше СДС и което днес са неговите отломки, зависи и бъдещето на организацията. СДС постигна най-големите си политически успехи не благодарение на това, че беше “дясна” политическа сила, а по две съвсем други причини. Първо – благодарение на първоначалния си коалиционен характер, който събираше под една шапка партии и организации с доста различна ориентация. И второ – благодарение на своята стриктна анти-БСП-политика. Една, между другото, много важна позиция в началото на прехода, която постепенно изгуби политическа релеватност и днес не върши работа нито като платформа, нито като лозунг за печелене на избори. Тоест, именно фактът, че СДС и неговите законни и незаконни деца останаха без ясна политическа ориентация, доведе до тяхното почти пълно маргинализиране и постепенно изчезване от политическата сцена. Сега наследниците на Иван Костов и Петър Стоянов в този смисъл имат две изключително важни задачи. Първо – да обединят своите организации и да възстановят СДС поне във вида му от 1999-2000 година. И второ – да изработят нова политическа платформа, която е в състояние да им върне милионите избягали избиратели. Ако поразсъждаваме за ориентацията на такава политическа сила, веднага ще се натъкнем на въпроса: какво е дясно? Консервативно ли е, либерално ли е, християнско ли е, буржоазно ли е, патриотично ли е, космополитно ли е? Според гениалното разграничение на германския философ Юрген Хабермас, консерватизмът, например, не е единен мироглед. Хабермас констатира наличието на структурен консерватизъм – тоест, мироглед, който държи на запазването на старите структури – и ценостен консерватизъм – придържане към традиционни ценности. Ако десните в България решат, че са консерватори, ще трябва очевидно да се дефинират или през запазването на структурите, или през запазването на ценностите. В пряка връзка с този потенциален избор е и още една опция, която се открива пред тях: те биха могли да се дефинират и като “буржоазна” партия, както в една част от Европа наричат дясноцентристките партии. В България терминът “буржоазия” е негативно натоварен от десетилетията пролетарска пропаганда, а и не изразява изцяло онзи граждански аспект, който се чува в него на Запад, така че досега десните го заобикалят. Може би е време да му обърнат внимание, още повече, че тъкмо тази “буржоазност” може да послужи и като основа за новата политическа платформа на СДС и отломките му. Защото вече е очевидно, че нормалните, свестни, почтени хора в България с четири очи търсят политическо представителство срещу опростачването на обществото, срещу деградацията на образованието, срещу ширещото се беззаконие, срещу кича и парвенющината, срещу политически цинизъм и шуробаджанащината. Ето я платформата на така наречените десни, ето го онзи главен признак, който ще ги разграничи от ГЕРБ, Атака и БСП, ще ги направи видими и избираеми. Сега им трябва само работа и търпение. Търпение, защото в близките две-три години едва ли ще успеят да си възвърнат изгубеното са седем.