“Нов стил – нова надежда”

“Първите външнополитически изяви на новата германска канцлерка Ангела Меркел заслужават аплодисменти. За критики и без друго ще остане достатъчно време”- това е заглавието на коментар от седмичника “Ди Цайт”. Авторът Йозеф Йофе смята, че Меркел се е върнала към един изконен принцип на германската външна политика още от времената на Аденауер – а именно да действа по закона на балансирането между крайностите : от една страна Русия – от друга – Америка, тук е Западна Европа и Франция – там пък е Източна Европа, която междувременно се простира от Полша до Украйна. Шрьодер беше разместил тези равновесия – отдалечил се беше от САЩ и източните съседи, а се беше доближил повече до Париж и Москва, което беше подсилено и чрез личните му контакти с Путин и Ширак. Ретроспективно погледнато, тези разместени равновесия не доведоха до увеличаване на германското влияние. Това си пролича по учтивия отказ на Вашингтон да изпълни желанието на Берлин за постоянно място в Съвета за сигурност на ООН. А Путин ? Междувременно Шрьодер се запомни като “Мистър Газпром” – като канцлер, който обърна гръб на поляците, балтийците и украинците, като форсира строежа на газопровода под Балтийско море, с което даде на Русия хубава възможност да упражнява натиск над “централноевропейците”. По-нататък в коментара си Йозеф Йофе отбелязва, че Меркел се е възползвала от шанса си да коригира някои от установилите се дисбаланси. “Може да е вярно, че всичко това е само щастие , което спохожда начинаещите. В същото време още по тази увертюра си личи, какво отличава една професионална външна политика: по-малко реторика и повече чувство за реалност, сигурен нюх, политика на интересите, която се съчетава с отговорност за благото на останалите, и не на последно място възстановяването на класическата балансираност на германската дипломация. – отбелязва Йозеф Йофе. Седмичникът Райнишер Меркур също посвещава свой коментар на външнополитическата активност на Меркел и коментира в заглавието “ Нов стил- нова надежда.” Авторът Томас Гучкер се спира на кризата в ЕС и пише, че повод за надежда дава новата роля, която Германия, начело с Ангела Меркел, играе на европейската сцена. “ Почти неусетно – и поради това много успешно – канцлерката освободи Германия от Парижката прегръдка, в която я натика Герхард Шрьодер през 2002 година. Този път нямаше обща позиция, с която Меркел и Ширак съвместно да отпътуват за Брюксел. Канцлерката си запази свободен периметър на действия за тактически маневри, с което удиви в еднаква степен както Ширак, така и Блеър. Ширак трудно запази саомообладание, кагото Меркел излезе със собствено предложение за компромис, което се оказа успешно. Тя обаче се оказа на нужната висота, така да обвърже Ширак, че той да успее да представи чуждото предложение като “германо-френска позиция”. Още една добавка в крайна сметка допринесе за това, финансовият компромис на общността, в последна сметка да се окаже приемлив за всички. Меркел се консултира не само със страните – нетни платци, но и с онези, които повече получават, отколкото дават. Така по никое време на консултациите не възникна усещането за европейски директориум, какъвто често е имало по времето когато Шрьодер решаваше да разшири кръга на посветените около него и Ширак. Най-вече източноевропейците се чувстват обект на честно отношение от страна на Берлин. Онова, което предколедната среща в Брюксел показа ясно е един нов и същевременно стар стил на германската външна политика. Ангела Меркел говори също толкова трезво и самоуверено за германските интереси, колкото и Герхард Шрьодер. Само че нейната изява е скормна, изява на посредник, който е дискретен, там където предшественикът и гръмко се дистанцираше и търсеше външни ефекти. В това отношение Меркел действително продължи традицията на Хелмут Кол, когото Величината на Германия никога не докара до големанщина.