Нов роман на Джон льо Каре

Такава, изглежда, е съдбата ми – в книгите си често да се връщам към Германия.

Джон льо Каре проявява забележително постоянство в интереса си към тази страна. Тя е географска рамка и проекция на разделения свят в трилъра “Един малък град в Германия” /1968/, за нея става дума в “Шпионинът, който дойде от студа” /1963/ и в много от публикациите му в годините на Студената война. Към Германия британският автор се връща и в последната си книга – към Германия след Желязната завеса и години след като “Глинекер брюке”, известният Берлински мост, използван някога за размяна на тайни агенти, е престанал да бъде топографски символ на конфронтацията между Изтока и Запада.

Новият роман на Джон льо Каре A Most Wanted Man, “Главният заподозрян” разказва за друг тип конфронтация - тази със страха от тероризма. Разказва за параноята на терора и параноята на едно общество, в което виновни и невинни се оказват статисти в марионетен театър; за машинациите на властта, която в името на борбата срещу терора превръща хората в

марионетки на страха

Парливата политическа тема поставя романа в близост до бестселъри от рода на “Падащият човек” на Дон ДеЛило, който също – макар и в друг жанр – анализира психическите последици от 11 септември 2001 г.

Сцена на действието е Хамбург – градът, в който атентаторът Мохамед Атта и съмишлениците му кроят планове за нападението си. Само че централна фигура в романа на Джон льо Каре е не истински терорист, а беглец с неясно минало – чеченец с руска кръв и вярващ мюсюлманин, лежал в затвор, измъчван и преследван, прехвърлил се нелегално в Германия. В Хамбург е приютен от семейство турски емигранти и макар наглед напълно съсипан, почти развалина, гори от ентусиазъм: ще учи немски, ще следва и ще стане лекар, за да помага на страдащите чеченци. Вместо това, мнимите му връзки с ислямисткия тероризъм внезапно го въвличат в орбитата на тайните служби - американските, британските и германските, които се опитват да го използват като примамка и оръдие срещу Ал Кайда. А и обществото, в което попада нелегалният беглец, е сковано от странна подозрителност. Всеки се съмнява във всекиго и дори някой само да влезе в джамия, в очите на другите вече е потенциален терорист.

В новия си роман писателят се връща, с други думи, към една от старите си полемични теми –

тайната власт на тайните служби

проявяваща се в тотален контрол и поощряваща тотална мнителност.

Много трябва да внимаваме, защото този огромен таен свят винаги може да се окаже не решението на проблема, а самият проблем.

Що се отнася до “тайния свят” и до шпионажа, Джон льо Каре има опит и познания в тях – далеч не само литературни. Литературните произтичат, така да се каже, от професионалните. През 60-те години той е на дипломатическа служба в Британското външно министерство, работи в Хамбург и Бон и изпълнява секретни задачи на британската разузнавателна служба МИ-6. Тогава все още се казва Дейвид Корнуел, френски звучащия псевдоним льо Каре възприема по-късно - шефовете му от Форин офис и рузузнаването нямат нищо против начеващите му писателски амбиции, но поставят условие да публикува под друго име. Ефектно избраният псевдоним, авторският поглед “отвътре”, умело изградената интрига, тънкият, точен детайл и антибондовският стил налагат серия успехи в жанра, процъфтял в десетилетията на Студената война, - шпионския роман.

“Главният заподозрян” е 21-ият роман на Джон льо Каре. Трудно е да се предвиди дали ще догони успеха на успешните. Факт е, че много от трилърите на Джон льо Каре успяват да обяснят на читателя механизмите на “тайната власт” по-добре от някои специализирани четива по темата. Но че с “Главният заподозрян” писателят дава своя принос към комплекса “11 септември”, не е автоматична гаранция за респектиращо литературно постижение. За разлика от американеца Дон ДеЛило, Джон льо Каре никога не е бил зачисляван към претендентите на т.н. “висока литература” – включително в Германия, където особено настойчиво наблягат на разграничаването й от т.н. “развлекателна литература”. Точно по тази причина щедрите хвалби, които романът пожъна в германските медии, са любопитни. Че беше дискутиран по-скоро като политически трактат, отколкото като политически трилър, е може би

деликатно признание

за основната му слабост - досадата, която навяват твърде обстойните обяснения за неща, доволно познати на читателя от всевъзможни информации за 11 септември, тероризма, корените, идеологията, практиката му и Ал Кайда.

Дали пък застаряващият майстор на развлечението не е пожелал този път да пренебрегне условните жанрови граници? В книгите му от времето на Студената война читателят може и да не разпознава от пръв поглед “добрите” от “лошите” тайни служби, но винаги е наясно, че Западът е за предпочитане пред Изтока. Като в горчиво-тъжна приказка или сатирична притча силите на злото и силите на доброто в новия роман на Джон льо Каре са винаги строго разграничени, но еднакво неблагонадеждни и като че ли постоянно разменят ролите си – лошите са пазители на доброто, добрите волно-неволно биват въвлечени в злото. Две зъзнещи в студа марионетки се държат за ръка, за да се стоплят, доколкото може – в света на ледена безскруполност и пресметливост.

“Марионетки” е, между другото, заглавието, под което издателство “Улщайн” публикува немския превод на романа, представен неотдавна в Хамбург в присъствието на Джон льо Каре. Или харесваш неговия стил, или игнорираш този автор, писа по повод представянето един местен всекидневник. Как ще приемат новата му книга? На този въпрос авторът отговоря в интервю в почти същия дух, макар и не тъй лаконично:

Както винаги досега са били приемани книгите ми. На моята възраст човек има своите ценители и приятели, те не са се променили кой знае колко. Онези, които смятат, че съм бил надценяван, ще кажат, че съм надценяван. Другите, които са на мнение, че съм бил подценен, ще намерят ново потвърждение, че съм подценяван. А след няколко години и без друго никой вече няма да си спомня как е била приета книгата ми. Всеки що-годе сериозен писател инстинктивно знае кога е дал най-доброто от себе си и кога е останал под възможностите си. Да имаш широк кръг от читатели е привилегия и в това отношение аз имах голям късмет. Смятам тази книга за една от най-добрите, които съм написал, това много ме радва. Още повече бих се радвал, ако и читателите ми са на същото мнение.

John le Carre: Marionetten. Aus dem Englischen von Sabine Roth und Regina Rawlinson. Ullstetin Verlag. Berlin 2008. 368 S.