Нови ракети за иранските молли

От времето на революцията на Хомейни иранската дипломация се състои от редуването на благи приказки и дрънкане на оръжие. Дрънкането служи не на последно място за това да се покаже на другата страна с какви възможности разполага Техеран; картината се усложнява от това, че на моменти Западът също предлага подобен коктейл – веднъж „критичен диалог”, после, както в момента, политика на „захарчето и тоягата”.

В този контекст трябва да се чете съобщението, че Иран разполага с нова ракета: Техеран твърди, че е произвел една ракета с лазарно управление, наречена „Кадар”, която представлява усъвършенстван вариант на ракетата със среден радиус на действие „Шахаб 3”; нейната техника за оптическо насочване бе използвана вече в ракетата от типа въздух-земя „Касед”. Радиусът на новото оръжие възлиза според официалната информация на 1800 км, което означава че то застрашава Израел и американските обекти в конфликтния близкоизточен регион.

Тези новини станаха известни още преди няколко седмици, но едва сега вече правителствените медии в Техеран започнаха да шумят с тях. По този начин те реагират на твърдия тон, възприет напоследък от Париж и Лондон. Френският президент Саркози и британският министър-председател Браун искат не само по-твърди санкции срещу Иран, но дават да се разбере, че по този начин желаят и се надяват да се избегне ескалацията на военно равнище. Това е една едва прикрита заплаха – и тя се възприема като такава в Техеран.

Впрочем за разиграването на мускулите, демонстрирано от иранските молли, може да има и вътрешнополитически причини. Напоследък президентът Ахмадинеджад все по-често попада под ударите на критиката, студентите открито протестират против него, неговите съперници и врагове стават все по-силни. Всичко това обаче би могло да е добре дошло за групировките, на които режимът се опира, тъй като те се нуждаят от виновник, върху когото може да бъде хвърлена вината за влошаващото се икономическо положение на страната – но не и за сметка на стабилността на режима. С други думи, необходим е външен враг, който заплашва не само със санкции, но и с оръжие.

На този фон не е съвсем ясно дали главният проблем – ядреният конфликт със Запада – върви към преодоляване или към по-нататъшно изостряне. Тези дни на посещение в Иран отново се намира високопоставена делегация на Международната атгенция за атомна енергия; тя обсъжда с иранските представители деликатния въпрос дали и как държавата на моллите се е докопала до най-модерна техника за обогатяване на уран – така наречените центрофуги П-2. Въпрокът е деликатен, защото подхранва съмненията за съществуването някъде в страната на недекларирано изпитателно съоръжение с тези особено мощни машини за производство на материал, подходящ за направата на атомни бомби.

Тъкмо това впрочем е един от рисковете, свързани с военното планиране срещу Иран: къде би трябвало да удари американската или израелската авиация, за да срине атомната програма на Иран? Ако предположението, че Иран притежава тайни, досега неоткрити ядрени инсталации, тогава непосредствената военна полза от евентуална бомбардировка на известните атомни централи в Натанц и Есфахан би била съвсем ограничена – да не говорим за непредвидимите политически последствия от подобна авантюра.