Нова политика на САЩ в Близкия Изток?

Една безсилна и безпомощна суперсила. Това е впечатлението, което оставиха разговорите, които президентът Буш проведе в йорданската столица Аман, а външната министърка Райс – в Йерихон и Йерусалим. Разговорите с иракския премиер Нури ал Малики изобщо не допринесоха за подобряване на обърканото положение в Ирак, както няма раздвижване и в сложните взаимоотношения между Израел и палестинците. На този фон усилията на Буш и Райс да създадат впечатлението за някакво нова инициатива са само прах в очите.

Притиснат от ескалацията в Ирак, лошите изборни резултати и растящия вътрешнополитически натиск у дома си, президентът Буш търси изход от Ирак. Само че този изход не бива да прилича на поражение и бягство и той не бива да хвърли Ирак в още по-голям хаос. Как би могло да стане всичко това – не е ясно. Наперени изявления от сорта на “ние ще доведем до край мисията си в Ирак” само прикриват – при това лошо – безпомощността на американската политика в момента. Това, което научаваме за изводите на “комисията Бейкър”, описва една съвсем друга картина; дочува се също, че правителството Малики било твърде слабо, за да овладее положението.

Слаби са естествено и другите: палестинският президент Махмуд Абас открито признава, че поне засега преговорите му с Хамас остават безрезултатни, а израелският премиер Ехуд Олмерт е след ливанската война от това лято в много трудно политическо положение. Това, че той и Абас изведнъж се споразумяха за прекратяване на огъня, е по-скоро израз на слабост, а не на сила – колкото и положителен да е самият факт на примирието.

Тази първа стъпка във вярната посока би трябвало да бъде последвана и от други. Само че както казахме, и на двете страни им липсва необходимата за това сила: Абас не говори от името на палестинското правителство, а Олмерт не може да прокара никакви отстъпки в своята коалиция, откакто тя бе разширена с една ултранационалистическа партия.

Така че добронамерените думи, казани от Кондолиза Райс на Абас и Олмерт, ще останат неизбежно без последствие. Също както комплиментните на Буш по адрес на иракския премиер Малики едва ли могат да се приемат насериозно.

Джордж Буш несъмнено съзнава колко деликатно е положението, но не иска да си го признае открито: Вашингтон не е в състояние сам да намери изход с чест от Ирак. Това изисква ангажирането на съседните страни, с които обаче Буш – досега – не желаеше изобщо да преговаря. А палестинците ще бъдат готови да променят настройката си към Израел, едва когато израелското правителство прояви готовност за реални отстъпки и за край на ограниченията. Вашингтон трябва да действа, тъй като само с благи приказки нищо не става.