"Никога вече братоубийствена война"

Двамата лидери на иракските кюрди Масуд Барзани и Джалал Талабани тържествено се кълнат, че кюрдските ”братоубийствени войни” са минало. Те били трудно разбираеми за не-кюрди, а дори и мнозина кюрди не разбирали смисъла им. Защото идеологическите разногласия между Демократическата партия на Кюрдистан на Барзани ДПК и Патриотичния съюз на Кюрдистан ПСК са отдавна вече твърде разпливчати.

Особено след 1991 год. в уж консервативната ДПК се включиха и комунисти, а в уж лявата ПСК има силно консервативно крило, към което не на последно място се причислява самият Талабани. Отдавна вече ДПК не е партията на селското население, а пък ПСК не е на градското. Макар и председателят-основател на ДПК легендарният и харизматичен ходжа Мустафа Барзани да е класически представител на кюрдското племенно общество, той вече многократно се е застъпвал за правата на жените и за защитата на околната среда. И религиозната вярност вече почти не играе роля в съвременното кюрдско общество. В миналото беше важно, че фамилията Барзани от векове насам излъчва в Северен Ирак шейха на ордена Накшибанджи, а с-во Талабани са видни представители на ордена Квадирия.

При все това в продължение на десетилетия между Барзани и Талабани се развива конфликт. Този конфликт е преди всичко едно: лична вражда в името на властта. И двата сега имат на разположение по-голяма политическа сцена. Амбициите им вече не свършват на границата на кюрдското им отечество, а могат да се насочат и към Багдад. Така например Талабани се стреми към висок пост в иракската столица и той с радост би станал премиер. Барзани, точно обратното, се чувства добре в своята крепост в Салахедин край Арбил, където размишлява по основните насоки на кюрдската и иракската политика и от където дърпа конците.

Така че, както изглежда, две от константите, определящи за положението на иракските кюрди през 20-ти век са минало: постоянните набези на Багдад срещу кюрдите и затихващите само временно, но отново припламващи братоубийствени войни между самите кюрди. Защото новият Ирак се гради на основата на партньорството между араби и кюрди, а новият Кюрдистан не е изправен в Багдад повече срещу властници, които разиграват кюрдите едни срещу други.

Миналото обаче не е забравено. С десетилетия наред през втората половина на 20 век между съперничещите си кюрдски групировки се разразява напрежение, което нерядко преминава във въоръжени конфликти. Отново и отново фамилиите Барзани и Талабани са не преден план. Съперничеството помежду им се е развивало в течение на десетилетия и не може да се прекрати за една нощ.

През 1991 год. кордите в Ирак фактически се сдобиват с независимост, но тогава старите конфликти между Барзани и Талабани се разразяват с нова сила. И двамата искат да станат президенти на новия регион Иракски Кюрдистан. Напрежението ескалира и през 1994 год. се стига до последната братоубийствена война. Силите на Талабани окупират контролирания от Барзани гр. Арбил, седалището на общия парламент. За да възстанови старите съотношения във властта, Барзани призовава на помощ Саддам Хюсеин и армията му. ДПК завзема и Сюлеймания, бастиота на Талабани, сътрудничещ си тясно с Иран. Едва в 1998 год. двамата сключват мир във Вашингтон, а през 2002-ра ПСК на Талабани се завръща официално в парламента в Арбил. Оттогава насам Барзани и Талабани се борят рамо до рамо за каузата на кюрдите.