Неоконсерватизмът в САЩ залязва

По всичко личи, че неоконсервативната революция е мъртва. Привържениците на реалната политика във Вашингтон вече готвят списъците на неоконсерваторите, които подлежат на изваждане от оборот. Въпросът вече не гласи дали Америка ще се откаже от целта си да тури край на тиранията по света, както обещаваше президентът Джордж Уокър Буш в началото на втория си мандат, а само кога ще го стори – дали още по времето на Буш или при неговия наследник. Атентатите на 11 септември 2001 година отвориха пътя към властта за неоконсерваторите. Гражданите на САЩ искаха да бъде отмъстено за получената травма, и то в рамките на огромна национална мисия, която Буш за пред Европа формулира по един несръчен, но много подходящ за електората му начин: кръстоносен поход. След Пърл Харбър през Втората световна война започна кръстоносният поход срещу фашизма и за освобождаването на Азия и Европа, след 11 септември дойде кръстоносният поход за демокрация. Според Буш и неговите идеолози, същинската причина за ударите, нанесени върху САЩ, било потисничеството и омразата, които царят при диктаторските режими в ислямския свят. Които, впрочем, САЩ дълго време поддържаха, защото виждаха в тяхно лице преграда срещу комунизма, срещу арабския национализъм или срещу ислямския тероризъм. “Пожертвахме свободата заради сигурността,” самокритично призна Кондълиза Райс, “Но накрая не получихме и сигурност”. Походът срещу Ирак беше най-големият успех на неоконсерваторите. Свалянето на диктатора и някогашен съюзник на САЩ Саддам Хюсейн и опитът на негово място да се инсталира федерална демокрация, сякаш откриваше нова ера във външната политика. В момента обаче работната група под ръководството на опитния реалполитик Джеймс Бейкър дори възнамерява да моли Сирия и Иран за помощ при стабилизирането на Ирак. Буш все още се противи, но и времето, и телевизионните кадри от войната работят против него. Разбира се, съвсем друг въпрос е доколко реалполитиците действително са в състояние да водят реалистична политика. Та как ли ще накараш режима на сирийския диктатор Башар Ал Асад или аятоласите в Техеран да се съюзят с Вашингтон за изграждането на демокрация в Ирак? Вярно, САЩ могат да раздадат някои политически подаръци. На Иран да гарантират, например, че няма да го нападат и да се съгласят с обогатяването на уран, стига да не е за военни цели. На Сирия – да ходатайстват през Израел в преговорите за статута на Голанските възвишения. И на двете страни Вашингтон може да обещае още вдигането на оръжейното ембарго. Разбира се, в Дамаск и Техеран сигурно си правят и една по-далечна сметка – че след две години, когато в Белия седи я Джон Маккейн, я Хилари Клинтън, а хаосът в Ирак и умората от войната в САЩ са много по-големи, от подобна сделка ще извадят още по-голяма печалба. Тъй че защо да бързат сега да се договорят точно пък с Джордж Уокър Буш? Има и пречки от общ характер за завръщането на САЩ към реалната политика. Първо – неоконсерваторите очевидно не са прави в убеждението си, че ислямският свят мрази САЩ само заради поддръжката им за тираничните режими в региона. Освен това в света има само една сила, която досега със забележителен успех се справя със задачата “износ на демокрация на правова държава” – това е Европа. От Украйна през Хърватия, Босна, Сърбия и Косово, та чак до Турция и Грузия перспективата за членство в ЕС е мощен двигател за демократизация. Дори папа Бенедикт 16 се убеди в това и вече подкрепя бъдещото европрисъединяване на Турция, защото като кандидат или член на ЕС Турция може да бъде накарана да спазва правата на християните. Да не говорим, че в самата Европа подкрепата за износа на демокрация е много по-голяма, отколкото в САЩ. 71 процента от европейците (срещу 45 процента от американците) одобряват насърчаването на демокрацията като част от външната политика.