Ненаписаните книги на Джордж Стайнър

В автобиографията си Владимир Набоков разказва как веднъж в изблик на неудовлетвореност за малко не изгорил все още недовършения ръкопис на “Лолита”, нещо, което щяло да го тормози сетне до края на живота му. По-приемлив вариант на този кошмар са книгите, които всеки творец би искал, но поради една или друга причина не е успял да напише. Джордж Стайнър е решил този проблем - и е облекчил съвестта си, - написвайки книга за своите “ненаписани книги”.

Самокритично

Да се определи какъв е Стайнър е едновременно трудно и лесно: трудно, защото той не се побира в полето на главната си специалност, компаративистиката; лесно, защото няма да сбъркаме, ако го наречем просто един от универсалните умове на нашето време. Но Стайнър е преди всичко мъдър разказвач, което прави удоволствието и ползата от прочита на книгите му несравними. От необятната широта на мисълта му са проникнати и седемте есета, съставляващи новото му произведение “Моите ненаписани книги”.

Първата ненаписана книга ни среща с един друг универсален учен, английския биолог Джозеф Нийдам, чиято известност впрочем се дължи на амбицията му като синолог: да обхване цялото развитие на китайската наука и култура в една многотомна поредица. Стайнър сравнява делото на Нийдам с Пруст и дори с Данте, и ни казва, защо се е отказал от проекта си: Нийдам е бил комунист от най-непреклонния тип, не опортюнист, а фанатик.

В лицето на Чеко Д׳ Асколи срещаме един средновековен писател, учен и астролог, който свършва живота си на кладата, но който приживе е бил изгарян от жестока завист към съвременника си Данте. Стайнър не написва книга за завистта, защото – както признава самокритично - “тази тема ме засяга съвсем непосредствено”.

Казанова и ционизмът

Питали ли сте се как правят секс глухонемите? С този въпрос авторът въвежда размислите си за връзката между език и ерос, и като се позовава на собствения си многоезичен опит уверява, че секс се прави различно на различните езици. Французите, например, държели много на формата. Веднъж, когато тъкмо бил разтворил “великолепните бедра” на една своя френска партньорка, тя му вдигнала скандал, че си позволява да й говори на “ти”. Тук виждаме Стайнър в нова светлина – като един академичен Казанова, който би могъл да ни разправя още много, но: “Недискретността трябва да има граници”.

Защо Стайнър не е написал досега книга за еврейството и за антисемитизма е ясно: защото като евреин тази проблематика го занимава перманентно и той постоянно се връща към нея под една или друга форма. Може би най-интересното в главата, в която той размишлява върху историческата съдба на евреите, е обяснението, което дава за хладното си отношение към ционизма. Израел, според него, бил една милитаризирана, шовинистична държава, а това “стадно струпване” на евреите на едно парче земя противоречало на вътрешния дух на юдаизма и на загадката на неговото оцеляване. “Истината живее винаги в изгнание” – цитира Стайнър старото мото на хасидизма и заключава: “Тази максима е моята молитва”.

George Steiner, Meine ungeschriebenen Bücher. Hanser