1. Преминаване към съдържанието
  2. Преминаване към главното меню
  3. Преминаване към други страници на ДВ

М. Иванова: "Да върнем достойнството на българския език"

Александър Андреев8 май 2016

„Осланям се на младите, образовани и чувствителни българи – те са с безстрашен дух и ще се погрижат и за българския език, и за България”, казва поетесата Мирела Иванова по повод премиерата на новата й книга.

https://p.dw.com/p/1IjoR
Мирела Иванова
Мирела ИвановаСнимка: DW/P. Henriksen

"Площад България - високи патоси и всекидневни притчи" – е названието на книгата с подбрани коментари на Мирела Иванова, излъчени и публикувани от Дойче Веле /ДВ/ на български. По повод премиерата на книгата на 11-ти май Александър Андреев разговаря с авторката.

Коя подред ти е тази книга?

М. Иванова: За да има известна мистерия в отговора ми, ще си призная, че на знам дали е деветата или десетата. Защото томчето със стихотворения и разкази „Бавно“ всъщност е две книги с общо заглавие и общо книжно тяло. Първите ми стихотворения бяха отпечатани през 1977 в несъществуващото вече списание „Родна реч“, първата ми поетична книга „Каменни криле“ излезе през 1985 в несъществуващото вече издателство „Георги Бакалов“: с други думи са ме носили и са ме заливали до без дъх всичките води – зелени, червени, сини, златни и черни, и не знам как другояче бих останала изправена на този бряг, ако не бяха тези девет или десет книги...

Защо пишеш колонката си?

М. Иванова: Пиша колонката си, за да се удържам в себе си, да си донабавям смисъл в безмилостните всекидневни суматохи, за да не престана да се мисля като част от една сложна, необяснима и вдъхновяваща общност, за да се преборя с глупостта и посредствената всезнайковщина понякога, за да не изпадна в хленч, самоожалване, отчаяние. Струва ми се, че имам и какво да кажа, все пак.

Защо точно за ДВ?

М. Иванова: През 2003 година Румяна Таслакова, завеждаща тогава българската редакция, ме покани да пиша за ДВ. Не спирам и до днес да й благодаря и на глас, и наум – защото думите ми се озоваха на своето място, просто съвпаднаха с тази платформа на свободното слово. Не крия, че и до днес пиша коментарите си с вдъхновение, харесва ми да търся промисъла на случващото се с нас, да се чувствам независима в изборите си, да се тревожа и вълнувам не-художествено. В началото много ме изкушаваше т.н. „черна патетика”, черното е лесно, громиш, разобличаваш, не ми липсваха нито поводи, нито патос. С времето като че ли помъдрях, запривличаха ме и знаците на пробуждащото се добротворство, на градежа, островите на европейскостта в нас и наоколо, потърсих - и струва ми се открих - обяснения за нас самите… ДВ ми даде и тази възможност – да извървя пътя към сложната яснота.

Знаеш ли кой я чете, имаш ли отзиви, отзвук?

М. Иванова: Колонката се чете от много и различни хора, най-различни, взаимоизключващи се, бих казала: случва се някои от текстовете да въздействат като своеобразен „общ знаменател“. Отзивите и отзвукът са по „всички канали“: получавам имейли, обаждат ми се по телефона, спират ме на улицата. Когато текстовете звучаха по радиото, дори гласът ми – като звук и тембър - бе станал разпознаваем, май и досега е така. Питала съм се защо, имам и смътни догадки, дори не бих ги нарекла отговори: не проявявам надменност, не подценявам хората и събитията, местата и случките, успехите и провалите, взирам се внимателно и почтително в миналото, не размахвам като прокъсано знаме ни срама, ни гордостта. Съучаствам в настоящето, споделям всеобщата болка, всеки ден крача из нея, и винаги съм пристрастна: да не пропускаме, че съм и свободна да проявя и назова пристрастието си.

Твоята колонка по ДВ често се препечатва в други медии - къде?

М. Иванова: Няма да е преувеличено, ако кажа че непрекъснато се препечатва, къде ли не, дори самата аз се изненадвам и не винаги приятно… Почти няма всекидневник или новинарски сайт, който да „не посяга”. Понеже понякога се и гневя от този факт, сега ми се иска да направя точно обратното: да благодаря на всички, които тиражираха през годините моите текстове. Да благодаря и на издателство „Хермес”, което ги „подвърза” в книга.

И накрая - един въпрос към теб като поетеса, писателка и "пазителка" на Вазовото наследство: какво става с българския език? По медиите, по форумите, във всекидневието?

М. Иванова: Българският език днес гъмжи от множество български езици и най-необичайното е, че това го смалява, отнема от стихията и необята му. Косите ми настръхват като виждам с колко дивашка омраза и злост, с колко самоунищожително псувачество са заразени едни сто-двеста думи по форумите. Във всекидневието също е безмилостно, сякаш езикът се е сцепил на стотици змийски езичета, съскат ли съскат… Доста от медиите също говорят през чалгата и жълтото, дори езикът на Вазовите „Чичовци” е в пъти по-колоритен, многоказащ и сочен. Много ми се иска, направо до плач, да върнем достойнството, сериозността и величествената експресивност на българския език, да опазим невероятното му изразно богатство и мелодия, да възвърнем възможностите и енергиите му, хапливото му интелигентно остроумие и полусенките на забравените думи с техните мистични значения. Всички ние сме деца на думите, не по Айрис Мърдок, а изобщо, „езикът е нашата родина”, не по Макс Фриш, а изобщо… Ще кажа, че все пак се осланям на младите, образовани и чувствителни българи, същества с друго самосъзнание и чувство за мисия. Накрая, вместо поклон пред Вазов и езика ни, ще си призная, че ако нашето поколение линее и се бои в черногледствата си, в разпокъсаните си биографии, то новите млади са с безстрашен дух, големи познания и по-мъдри, отколкото схващаме и дори заслужаваме, те ще се погрижат и за българския език, и за България.

(Премиерата ще се състои на 11-ти май в 18:30 часа в Greenwich Book Center на булевард "Витоша" 137 в София. Книгата ще представят Бойко Василев и Боян Знеполски.)

Прескочи следващия раздел Повече по темата

Повече по темата

Покажи още теми