Мусолини: живот след смъртта

На 29 април 1945 труповете на Мусолини, любовницата му Кларета Петачи и двама фашистки функционери, разстреляни предишния ден от партизаните, са откарани в Милано и провесени с главите надолу от стрехата на бензиностанцията на площад “Лорето”; на същото място, където през август 1944 са екзекутирани 15 партизани. Преди оскверняването им на месарските куки като мъртъв добитък, труповете са подхвърлени на морбидното любопитство и садизма на тълпата. Специално трупът на Мусолини, оплюван, удрян, ритан, една жена дори стреля в него, е обезобразен до неузнаваемост. С този противен спектакъл започва съществуването на нова, свободна Италия – и животът след смъртта на Мусолини. “Ако се реконструира историята на трупа на дучето, пред погледа се разкрива много по-важната история на пресечните точки между фашизъм, антифашизъм и постфашизъм; изпъкват някои оригинални черти на политическата култура на републиката, разкъсвана между непримиримост и снизхождение, радикализъм и опортюнизъм, дълга на спомена и изкуството на забравата” – пише младият италиански историк Серджо Луцато в книгата си “Тялото на дучето. Един труп на кръстопътя между въображение, история и памет”. Властта на тялото

Но преди да стане труп, фашисткият диктатор е бил тяло, същото онова тяло, което в продължение на двайсет години италианците са обичали и боготворили именно като физически обект: силно, вирилно, привличащо, фалосът на нацията – осезаем, но недосегаем, защото “поддържането на дистанция между онзи, който заповядва, и онзи, който се подчинява, е основен елемент на властта”. Луцато, който явно не само познава, но и интегрира много уместно и без никаква показност – дори без изрично позоваване - модерните исторически концепции на Канторовиц, Козелек или Агамбен, подчертава, че властта на харизматичния лидер през 20 в. се базира на неговата уникалност. Противно на европейската монархическа традиция, според която физическото тяло на краля стои на втори план зад политическото му присъствие (“кралят е мъртъв, да живее кралят”), “във философията на дучизма и хитлеризма телесността на Dux представлява основата на неговия авторитет”. Централното значение на тялото на водача обяснява донякъде и подчертано театралния характер на тоталитарните режими, специално на италианския фашизъм. Фанатичната любов към тялото на дучето и фанатичната омраза към трупа му са двете страни на един и същ медал.

След публичната гавра на площад “Лорето” трупът на Мусолини е погребан анонимно, сетне откраднат, сто дни по-късно намерен наново, след което за повече от десетилетие – до 1957 – изчезва от общественото полезрение, скрит от властите в един манастир. Нова, републиканска Италия няма самочувствието да си позволи превръщането на гроба на Мусолини в място за национално поклонение. Но постепенно натискът на неофашистката партия Италианско социално движение, от чиято подкрепа зависят правителствата на управляващите християндемократи, става неудържим и през лятото на 1957 останките на Мусолини са върнати на семейството му и погребани в родното му градче Предапио.

Банализиране на спомена
Първоначално става онова, от което управляващите се опасяват: криптата на Мусолини привлича наистина хиляди и хиляди хора. С течение на годините обаче преклонението на фашистките му едноверци става все по-анемично и формално, размивайки се постепенно в безучастното любопитство на отегчените тълпи. Днес Мусолини не поражда повече митове, а гробницата му – както показва Луцато, цитирайки от книгата за посетители, – е просто още един туристически обект. Авторът обяснява банализирането на паметта на дучето с идеологическото и морално утвърждаване на съпротивата, но преди всичко като следствие от цялостната модернизация на Италия. “През 60-те години Мусолини изчезва от сърцата на италианците”, пише Луцато, напомняйки, че това е времето, когато телевизията измества списанията като главен инструмент за културното изграждане на италианците. Само че за разлика от снимките, по телевизията дучето изглежда гротескен или направо смешен. “В епохата на телевизионната му възпроизводимост образът на Мусолини изгубва своята специфична аура.”

Междувременно се променя и публичният образ на съпротивата: налага се виждането за нейната история като наниз от героични дела, в които няма място за насилие и омраза. Площад “Лорето”, обстоятелствата около смъртта на Мусолини се премълчават изцяло или се споменават само бегло в учебниците по история. “В родената от съпротивата република, трагичният площад на Италия се превръща все повече в мястото на един неприятен спомен, място, което е по-добре да бъде забравено” – пише Луцато.
Мусолини, Садам и др.
През 70-те години възниква едно ревизионистично течение в италианската историография, което представя антифашизма като “лаборатория за догматични и морални отрови” и клони към по-снизходителен наглед върху фашизма. Отново разцъфтява клишето за “добряка” Мусолини – съпруг, баща, дядо и държавник, самопожертвал се за всички италианци. Луцато отбелязва, че антифашисткият модел започва да показва признаци на износване, тъй като конфликтният потенциал, натрупан при сблъсъка от времето на гражданската война, се топи много бързо. Някои ветерани на съпротивата за пръв път изказват публично съжаление, че дучето не е бил изправен пред съд, който да установи веднъж завинаги историческата вина на черноризците. “Дали онзи обърнат с главата надолу шут не стана твърде прибързано нашата изкупителна жертва?” – пита писателят Луиджи Менегело. Авторът цитира и колегата му Итало Калвино, който обаче превъзмогва съмненията, опитвайки се да улови надиталианското, универсалното значение на Пиацале Лорето: “Дучето бе отговорен за толкова много убийства, от които няма никакви снимки, докато неговите последни снимки показват собствената му смърт. Грозна гледка и грозен спомен. Но ми се ще всички диктатори, които са на власт сега или в бъдеще, били те “прогресивни” или реакционни, да си ги сложат в рамка на нощното шкафче и всяка вечер да се взират в тях.”
Sergio Luzzatto, Il corpo del duce. Un cadavere tra immaginazione, storia e memoria. Einaudi