Международният наказателен съд в Хага
27 юни 2007
Тома Лубанга е първият обвиняем пред Международния наказателен съд (МНС) в Хага. Твърди са, че в Демократична република Конго той дресирал стотици деца в безмозъчни войници и убийци. Съдът се занимава именно с военни престъпления и с геноцид. Защото без съдебно разчистване в засегнатите региони никога няма да има помирение, смята Денис Ницше, политолог и автор на книгата “МНС и мирът”:
“Винаги е много трудно да внесеш прошката отвън. Прошката е нещо, което идва от сърцата на самите хора. Но за да могат да простят, тези хора – и най-вече жертвите на геноцидни престъпления – искат виновните да бъдат наказани.”
Историята на международното наказателно право започва с процесите в Нюрнберг срещу престъпленията на националсоциалистите. От началото на 90-те години започна преследването на предполагаемите военнопрестъпници в югославските войни – с него и до днес се занимава Международният трибунал срещу военнопрестъпниците в Хага. Делата обаче са толкова много, че прокурорите в Трибунала все повече се заплитат.
“Трибуналът срещу военнопрестъпниците от бившата Югославия иска най-напред да накаже “дребните риби”, казано в кавички. Така най-важните заподозрени, главните извършители – Милошевич и прочие – засега остават ненаказани.”
МНС, създаден през 2002 година, има амбицията да промени именно това положение, да действа другояче, взимайки си поука от опита на югославския трибунал. Съдът смята да съсредоточи усилията си в процеси именно срещу едрите риби. Има обаче един основен проблем: много държави, сред които са такива гиганти като САЩ, Русия и Китай, не са подписали договора за МНС. Така че техни граждани не могат да бъдат привличани по обвинения пред съда. Но дори в онези страни, в които МНС има компетенции, само съдиите не могат да свършат работата, необходима за възцаряване на мир и разбирателство.
“Те се нуждаят от помощта и на допълнителни инструменти като Комисии за истината, Комисии за помирение, от обществена дискусия вътре в съответната страна. Само така може да се разчисти миналото.”
Съзнанието за тази необходимост, импулсът за започването на такъв дебат – това е първата крачка. Това вече е и някакъв принос към мира и разбирателството в страни, където е имало гражданска война или геноцид.