“Машината Хамлет” – германският печат за постановката на Димитър Гочев в “Дойчес театър”

“Тази постановка изненадва, пише театралният наблюдател на “Берлинер цайтунг”. Под заглавие “Гочев сваля магията на “Машината Хамлет” четем: “Текстът се оказва играем и Хайнер Мюлер вече не е музейна фигура: “Машината Хамлет”, състояща се от пет блока проза, възхваляван респ. осмиван пример на радикална драматургия; в театралните кръгове всеки познава тази пиеса, никой не я разбира и всички имат мнение за нея. Създадена през 1977, тя доста допринася за стилизацията на Хайнер Мюлер като квазирелигиозен корифей на следвоенния германски театър. Самият Мюлер поставя “Машината Хамлет” заедно с Шекспировия “Хамлет” преди близо 17 години на сцената на Дойчес театър. И сега – “Машината Хамлет” в постановка на Димитър Гочев. Никой не е така дълбоко потопен в космоса на Мюлер като него. Но той е не сляп поклонник, а негов тънък познавач. И постановката на “Машината Хамлет” е освобождение. Гочев играе в собствената си постановка и по такъв начин тематизира връзката си с Мюлер. Облечен в омазнен черен костюм, застанал с гръб към публиката: “Аз съм Хамлет”, гласи първото му изречение, “Аз бях Хамлет.” Гочев изпробва думите, преправя гласа си, открива комичното и гротесковото в текста, структурира го в разказ, в разбираем концерт от гласове на спомена.

Актьорската изява на Гочев в собствената му постановка отбелязва и “Дер тагесшпигел”: “Митко, както го наричат приятелите, се разхожда неспокойно по сцената, пише рецензентът, скубе си косите като оплаквачка, заема декламаторски пози. Излъчва достойнство и хумора на философ, пропуснал да открие голямата зависимост. Машината Хамлет вече не може да се поправи, тя отдавна е развалина, останки. Голямото, прецизно изкуство на Димитър Гочев успява да въздигне наслоеното с праха на времето “съкровище на Нибелунгите”. В този силов акт се крие и известно съжаление, че тогавашният свят, колкото и ужасен да е в описанието на Мюлер, е бил все пак по-ясен, по-обозрим. Но Гочев разкрива мисловни пространства, залага на концентрираното възприятие и тъкмо затова неговият театър е така друг, така особен.”

Критична е оценката на “Франкфуртер алгемайне цайтунг”. “Няма по-лошо клише от реалния живот и човешкият индивид няма по-силен порив от този към сцената – този порив е неудържим. Това демонстрира и един ангажиран, понякога отличен режисьор, който живее за театъра, чувства се в театъра като у дома си, женен е за театъра”. В новата си постановка Димитър Гочев е решил да използва себе си като “директен инструмент на собствената си интерпретация”, изтъква рецензентът и добавя, че хрумването не е особено удачно: “Гочев би следвало добре да знае колко трудно, дори невъзможно е да си едновременно актьор и режисьор в една постановка.” Според “Франкфуртер алгемайне цайтунг” текстът на “Машината Хамлет” е поднесен “със статично благоговение” под мотото: “крясък, проповед и шепот”. След като се спира по-подробно на несполучливата според него актьорска изява на Гочев, наблюдателят заключава: “Това е лишена от ориентир трагедия, която има твърде малко общо с Хайнер Мюлер, Хамлет и “Машината Хамлет”, има общо по-скоро само с Димитър Гочев. Само че това е просто твърде мизерно.”

Сдържана, макар и не така крайна, е оценката на “Ди тагесцайтунг”. “Култът на Гочев към Мюлер, се казва в публикацията, е легендарен. Той тръгва от бившата ГДР в началото на 60-те години, когато като студент в театралната академия Гочев е асистент на Бено Бесон във “Фолксбюне”. През 1983 г. режисьорът поставя в България “Филоктет” в обработката на Хайнер Мюлер и получава недвусмисленото признание на Мюлер; от тогава насам почти всяка негова постановка по един или друг начин прави препратки към драматургията на Мюлер. Толкова по-удивително в новата постановка на Гочев “Машината Хамлет” е, че смесицата от интелектуално самообвинение, апокалиптичен патос и избавителни видения на Мюлер изглеждат вече като част от историята. Не може да се говори при това за дистанциране от текста на Мюлер, особено пък след като режисьорът и сам се появява на сцената.”