Кой ще бъде следващият канцлер на Германия?

Докато размишлявах над въпроса “Бива ли една жена да стане канцлер на Германия?”, направих научно откритие. За много жени, с които преди години съм поддържал епизодични сексуални връзки, аз нямам почти никакъв спомен. Вярно, че става дума за дивите времена на наркотиците през 70-те. Факт е обаче, че за характера на тези личности и за поведението им в екстремни ситуация днес аз не мога нищичко да кажа. И обратното: за всеки началник, респективно началничка, на които съм се натъквал през своя трудов живот, аз мога изготвя подробна и, надявам се, прецизна характерологична експертиза. Йерархиите са нещо много по-интимно от сексуалността. При това – и в двете посоки. Защото когато ти сам си шефът, много бързо ти става ясно кой от твоите служители като къртица ти подкопава стола. В една любовна връзка за това понякога са необходими цели години. Само да не си помислите, че имам нещо против къртиците – просто нали така е думата. Интересен е и друг факт: относително често на ръководни позици попадат луди хора. Измежду всички около 50-ина началници, които съм имал през живота си, аз бих отделил поне 20 процента чисто луди. Процентно повече луди има само сред шофьорите на автобус в Берлин. Все разправят, че в Германия нямало достатъчно водачи, а не се сещат да погледнат към водачите на автобуси в Берлин. Сред противоречията, свързани с личността на началника, е и масовото убеждение, че “онези горе” имат голяма свобода. Вярно е тъкмо обратното. Защото всеки началник си има свой началник, това важи дори за папата. Пропорционално обаче съотношението между по-големите и по-малките началници е много по-неизгодно, отколкото между по-малките началници и народа, тоест – малкият началник винаги го гледат под лупа. Тъй че онзи, които иска творческо развитие, би трявбало да се държи някъде в долния край на йерархията, но не в самото дъно,защото там вече е много сенчесто. Когато навремето и аз самият бях началник, моят по-голям началник един ден ме повика в кабинета си и каза: “Във вашия отдел има проблеми с личния състав. Посочете ми трима души, които да уволним. На тяхно място ще назначим суперталантливи млади хора.” Това ме хвърли в морална криза. Най-напред изпитах люта омраза към големия началник, това брутално животно. После си казах, ами да, част от хората наистина за нищо не ги бива, трябва да се мисли за благото на фирмата, който не иска да се мокри, да не влиза в морето и прочие глупости. Работата обаче беше в това, че тъкмо хората, които ми бяха симпатични и не създаваха ядове, като качество на работата отстъпваха на останалите, докато другите, чепатите, хроничните заядливци дяволски добре си изпълняваха задълженията. В началническия ресторант другите началници ме тупаха по рамото и ме успокояваха: “Това е положението, пич, такъв е животът.” А пък аз мислех: “Искам да ме обичат, искам да бъда добър човек, не желая никого да уволнявам.” И изведнъж разбарх, че големият началник също иска да го обичат и тъкмо поради това ми е тропосал гадното задължение, а той самият, целият в бяло, накрая ще връчи на уволнените пликове с щедри обезщетения и ще прехвърли вината върху плещите на садистичния дребен началник. И знаете ли кой беше уволнен в крайна сметка? Аз. Така че ако ме питате – канцлер на Германия може да става който ще.