Козметичните промени в кабинета на Станишев не вършат работа

Прав излязох, когато на същото това място преди време прогнозирах, че Румен Овчаров е “пътник”, и че той няма да е единствената жертва на корупционния скандал по високите етажи на властта. Трудно беше само да се прогнозира, кой, или кои още ще правят компания на “супер-министъра” начело на двата ключови ресора – индустрия и енергетика. Че това се оказа министър Георги Петканов от лагера на коалиционния партньор НДСВ и човек, незамесен пряко в корупционната афера, никак не прави по-малък нито проблема с корупцията в България, нито омаловажава предизвикателствата пред министър-председателят Сергей Станишев. А те са много, и много важни. Но не за неговото или това на неговата партия оцеляване във властта, о за образа на България в ЕС.

Времето на толерантност, което Брюксел даде на България като новоприета страна в ЕС, изтече. Свърши периодът, който можем да определим и като първите 100 дни, които се дават на всяка нова власт, преди да започнат да и се задават неудобни въпроси.

Един от тях, а вероятно и най-важният, е – какво става с нерешените проблеми с корупцията и организираната престъпност? – като добре знаем, България беше взета на доверие в ЕС, с много несвършена работа в областта на превенцията на корупцията, като се разчиташе на това, че проблемите ще бъдат оправяни в крачка след акта на присъединяване. Да, ама – не! Какво виждаме: вместо това София беше разтърсена от нечуван корупционен скандал, чийто нишка преминава почти през всичките властови структури. Гешефтарство и рушветчийство, търговия с влияние, подкупност, сблъсък и баланс на интереси – политически и корпоративни. За всичко това става въпрос в този скандал, един истински политически трилър. Не че това е нещо ново за България, защото и друг път сблъсъкът на интереси е донасял политически земетресения в България. Сега обаче е възможно най-неблагоприятният момент за такива спектакли.

Както е известно, в края на този месец ЕК ще излезе с първия си доклад вече като член на ЕС за това, какво е свършила България в областите, където е закъсала. И на първо място – корупцията. Да видим тогава какво точно е свършила София от 1 януари насам? – Един разкрит корупционен скандал с невиждани досега размери, една покана към Брюксел да помага при разплитането на случая, която впрочем беше отклонена, една оставка на един корумпиран министър. И толкова. Съвсем логично възниква въпросът – това достатъчно ли е, за да получи България положителна оценка за усилията си да се пребори с корупцията? Отговорът на този въпрос е толкова лесен, че дори не си заслужава да бъде повдиган. И на този фон какво виждаме да предприема премиерът – да приема оставките на двама министри!

Посланието тук е не толкова за вътрешна, колкото за външна консумация. То трябва да достигне до Брюксел, за да демонстрира усърдието и решителността на българското правителство да се справи с корупцията във властта. Прави се опит, Брюксел отново да бъде залъган с дрънкалка. Само че ЕК не е малко дете, и трудно София ще и пробута едни по същество чисто козметични промени за реални мерки срещу корупцията.

В предприсъединителния процес Брюксел натрупа доста богат опит с политическите нрави в София. Много често натискът за отлагане на членството докато не бъдат постигнати резултати, се оказваше единственото средство на Брюксел, от което господата в София разбираха, и което беше в състояние да ги накара да се размърдат. Очевидно е, че в това отношение нищо не се е променило в България. Затова и няма да поемем никакъв риск, ако направим следваща прогноза – България не само ще бъде санкционирана от ЕС с прословутите предпазни клаузи, но и ако скоро нищо не се промени, България не само ще затвърди лошия си образ на черната овца сред европейското семейство, но ще си навлече и гнева на всички останали, които чакат пред портите на ЕС. Защото е сигурно, че след опита с България Брюксел вече няма да прави никакви експерименти с критериите за членство.