Как Израел се бори срещу бедуините

Това не е шатра, прилича по-скоро на бедна колиба. Върху твърдия пясък са разстлани червени черги, мъжете ходят боси. Само това все още напомня за бедуините, арабските номади, познати от историческите книги. Селището Вади Наам е разположено в Южен Израел, в пустинята Негев. Тук живеят 4500 будини от племето ел-азазме, заселило се в тези земи преди столетия. Израелското правителство обаче твърди, че селището не е легално, защото земята принадлежи на държавата. Спорът се води от десетилетия. Става дума всъщност за 45 нерегистрирани селища и сто по-малки центрове, за една застрашена малцинствена група и за израелската заселническа политика.

Наим е от племето ел-азазме, той обяснява как хората оцеляват:

”Икономическото положение в страната е тежко, но тук хората имат работа. Някои работят във фабриките, други – в селското стопанство, трети пък се издържат от търговия, имат да кажем малък магазин за хранителни стоки.”

Гола земя, няма течаща питейна вода, няма електричество, няма автобуси, училища, улици, медицинско обслужване. Положението се влошава и от това, че наблизо е разположен складът за химически отпадъци на Рамат Ховав. От откриването на този химически комбинат преди 20 години детската смъртност и рисковете от ракови заболявания в околните селища са се повишили. Въпреки това бедуините остават тук, това е единствената им възможност да защитят правото си върху тази земя, обяснява Яни Нево от израелско-арабския форум за съвместно съществуване в пустинята Негев:

”Израелското правителство и израелското право признават собствеността върху земята само тогава, когато е потвърдена от документи от времето на британския мандат или пък на Османската империя. До голяма степен бедуините са пропуснали тогава да регистрират собствеността си. След създаването си Израел използва това обстоятелство и официално обявява земята за държавна собственост. В правно отношение бедуините остават без своя земя.”

По тази причина селища като Вади Наам се смятат за нелегитимни и израелските власти издават срещу тях заповеди за напускането им. Според неправителствената организация ”Дакиум” всяка година биват разрушавани до 150 къщи – също както в окупираните палестински територии. В миналото израелски самолети са пръскали полята на бедуините с пестициди, за да унищожат реколтата.

Селището Абу-Тлул е разположено в подножието на хълм. Някои къщи са от времето на Османската империя. От тук се вижда Сиаг – област, в която живеят 150 хиляди бедуини. Много от тях са преселени в Абу-Тлул. След десетина години населението ще бъде два пъти повече, отколкото е сега. Проблемите с медицинското обслужване и образованието стават все по-неотложни. Но много от исканията си бедуините могат да наложат само чрез Върховния съд в Йерусалим, обяснява Атир Ел-асам:

”Беше преди около осем години, тогава в училището нямаше електричество. Помолихме министерството на образованието сградата да бъде свързана с електрическата мрежа, но молбата ни беше отхвърлена. Отнесохме се до Върховния съд и той постанови училището да бъде електрифицирано. Но това си остана само на хартия. И днес много училища не са електрифицирани, макар че само на стотина-двеста метра има, да кажем, електрически стълбове.”

Бедуините са граждани на Израел – имат същите права, каквито и хората в Тел Авив. Реалността обаче е друга: в борбата си за земите правителството им отказва дори правото да участват в общинските избори. Който живее в нерегистрирано селище, няма адрес, а следователно и не може да влезе в избирателните списъци.

Естествено, израелското правителство има представа за това как могат да се решат проблемите. От 60-те години насам то създава бедуински градове, но в действителност това са по-скоро общини. В кабинета на заместник-кмета на Рахат, Муса Абу-Шибан вятърът не свири, както в шатрите на бедуините, чува се само шумът от климатичната инсталация. На стената е окачена огромна снимка на града, в който живеят бедуините, снимката е направена от самолет. Бедността и проблемите не се виждат. Нито безработицата, нито престъпността. Вместо това се виждат зелени площи и много къщи. Може би снимката успокоява заместник-кмета, защото иначе реалността е съвсем различна. Рахат има 40 хиляди жители, но нито един градски автобус. Близо до Рахат са разположени и други градове, положението е много по-различно. Това са еврейски общини, които целенасочено се поощряват от държавата. Целта е да се увеличи броя на еврейското население в населените предимно от араби части на Негев. Израелското правителство открито признава това. Но тази политика вбива клин между израелските граждани от различен произход. Едните имат всичко, другите не получават нищо. Цифрите говорят сами по себе си: израелската статистическа служба е анализирала социалното и икономическо положение на 210 града. Еврейският град Омер, разположен само на няколко километра от Рахат, е на второ място, докато Рахат е на едно от последните места. Неотдавна израелският министър-председател Ариел Шарон посети Рахат и държа реч:

”Вярвам, че евреи и араби винаги ще живеят тук заедно. Но затова е необходимо законите да се спазват най-стриктно. И да има справедливост. Ако законите не се спазват, няма справедливост.”