Редица високопоставени турски военни, работещи в структурите на НАТО, са безсрочно уволнени, принудени да предадат паспортите си и да се върнат в Анкара, снабдени със специални документи за еднопосочно пътуване. Брюкселските журналисти писаха за този случай още в началото на есента. Сега разследване на Дойче Веле внася повече яснота по въпроса. Колегите от нашето брюкселско студио разговаряха със засегнатите и техните семейства, които са пожелали да останат анонимни.
Някои от въпросните турски военни, които след неуспешния опит за преврат в Турция бяха взети на прицел от режима на Ердоган, разказаха за своите лични преживявания: сърцераздирателни истории за насилствено разделени семейства; за майки, които извъднъж се оказват без финансови средства и сами се грижат за децата си; за съпрузи и бащи, вкарани в затвора; за хора, нуждаещи се от медицинска помощ, които изведнъж се оказват без гражданство и бъдеще.
Стига толкова мълчание!
Но да оставим настрана хуманитарната страна на въпроса: може ли турски офицери, които дълго време са заемали постове в НАТО, сега да биват задържани, а може би дори и изтезавани? Служители на Алианса от други страни предупреждават, че изведнъж НАТО е загубила свои опитни кадри, които просто са изчезнали. Притеснително е колко надалеч стига дългата ръка на Ердоган и колко брутално действа турският президент.
Но нека да започнем отначало - и то не в преносния смисъл: още в преамбюла на Северноатлантическия договор от 1949 година се казва, че страните-участнички в съюза се задължават да гарантират "свобода на своите народи, която да стъпва върху принципите на демокрацията, свободата на личността и господството на закона". С просто око се вижда, че режимът на Ердоган нарушава тези правила. Дори нещо повече: за момента изглежда, че в Анкара отхвърлят тези принципи. Достатъчно ли е това за изхвърлянето на Турция от НАТО?
Ако страната продължи по същия път, отговорът трябва да бъде "да". Но за момента би било достатъчно и, ако официалните представители на НАТО просто престанат да мълчат за това, което се случва в техните редици. Защото това, че генералният секретар на пакта обсъжда въпроса с турското правителство не е задоволително. Нито пък това, че овакантените места на уволнените служители, жертва на Ердогановите чистки, щели да бъдат запълнени от други турски офицери.
НАТО има амбицията да е Съюзът на свободния свят: материал, от който са изтъкани всичките кошмари на Владимир Путин, организация, която не би трябвало да се страхува да осъди Турция, когато в нея се вършат нередности. Но какво чуваме вместо това от Брюксел? Просто думи, които не нараняват никого.
Алиансът обаче трябва да заема ясни позиции. И то не само когато се случват лоши неща покрай границите му - например в Украйна или Сирия, а и когато избухват скандали вътре в него. Това е задължително, щом пледираш да бъдеш защитник на свободния свят - макар и понякога да е болезнено. В противен случай губиш доверие.
Пред Дойче Веле засегнатите офицери споделиха, че са напълно разочаровани от случващото се с тях в момента. Или както един от тях се е изразил: "... от днес за утре бяхме оставени без минало и без бъдеще."
Ако НАТО не иска да губи доверие
С мълчанието си НАТО предава собствените си принципи. А и по този начин съюзът може да бъде отслабен военно. През последните месеци стотици турски служители в структурите на НАТО в цяла Европа и Северна Америка са били принудени да се разделят с постовете си. Тези опитни и добре обучени войници, в повечето случаи дълбоко свързани със западните ценности, не могат да бъдат подменени току-така. И особено пък когато в Анкара основен критерий за подбор на кадрите вече не е компетентността, а лоялността към един режим, който става все по-опасен. И към политици, които стават все по-непредсказуеми в действията си.
На този фон е разбираемо, че НАТО се опитва да бъде много предпазлива. Заради големината и стратегическото си географско положение, Турция е един от най-важните членове на западния отбранителен съюз. Тя има втората по численост армия в НАТО - след тази на САЩ. Но ако Алиансът иска да запази достоверността си и доверието на онези, които трябва да защитава, той би трябвало да престане да сочи с пръст само другите и да се опита да види и собствените си недостатъци. Ако дългата ръка на Ердоган стига чак до главната квартира на НАТО, тогава членовете на Алианса трябва да заявят позицията си открито и решително. Така, както самата НАТО подхожда към всички останали заплахи.
(Заглавието е на редакцията)