Какво означава “Европейска солидарност”

В наши дни често се твърди, че чувството за солидарност в ЕС е било не само застрашено покрай разширяването на общността и приема на нови държави от централна и Източна Европа, но даже и унищожено. В момент, когато приемът на България и Румъния, а по-късно и на Турция и Хърватия, става все по-актуален, е крайно време да се анализират подобни тези по-конкретно – казва европейската комисарка Хюбнер в коментара си пред “дер Щандарт”.

Солидарност – в смисъл на общи интереси – съществува съвсем еднозначно както сред 15-те първоначални членки на ЕС, така и сред разширената общност. Изключенията са потвърждение на правилото. Липсата на единство по отношение на войната в Ирак не би трябвало да засенчва съществуващата хармония по почти всички други важни международни въпроси. В крайна сметка процесът на разширяването на общността само по себе си е ясен символ за социалното, цивилно и културно единство на Европа. Фактът, че този процес предизвика дискусии и противоречия, не може да отвлече погледа от това, че както новите страни-членки, така и старите бяха убедени, че изпълняват дълга си , обединявайки континента сред 40 годишното му разделение.

В същото време съществуват някои резерви, които макар и да не предизвикват принципно разцепление на общността, все пак са повод за загриженост. Трябва ли да се страхуваме от обстоятелството, че Европа вече не е чисто еврейско-християнски или бял континент? Ще съумеят ли граждани на ЕС, които произхождат от други континенти, и които изповядват религии като будизъм, индуизъм или ислям да се идентифицират с “европейските стойности” и “европейската култура”? Ще могат ли те да се чувстват също толкова “европейци” както например чехите или поляците?

Подобни въпроси стават все по- актуални във връзка с евентуалното приемане на Турция в общността - и просто не могат да бъдат избегнати повече. И може ли респектът пред уважението на останалите да бъде наречен основнен стълб на европейската интеграция? За каква интеграция става дума в крайна сметка ? – дали за това, да се споделят ценности, или пък – за задължението за собствен принос към тях? Това – очевидно са трудни въпроси, не на последно място и поради това, че разглеждат културата като фундамент на бъдещото европейско развитие. Навярно всички европейски страни първоначално са вярвали, че не-европейските имигрантти могат да бъдат асимилирани по същия начин, по който са били асимилирани полските имигранти в Рурската област през 19 век.

Това не стана, или поне не в голям мащаб. Но това не означава, че подобна възможност е съвсем изключена. Нека погледнем към растящото число изтъкнати и уважавани граждани от турски произход в Германия. Или пък към многото индийски и пакистански британци от второ поколение, които в наши дни пътуват по цял свят, въоръжени с модерни преносими компютри. Европейците все пак трябва да признаят, че те са част от едно незначително малцинство. Много групи от мигранти в Европа търсят сред своите си общности закрила и защитеност, поради това, че икономическото и социалното им интегриране често пъти е невъзможно. Постояните заплахи от тероризъм увеличиха тази изолацията на ислямското население в Европа по драматичен начин.

ЕС не може просто да обяви “солидарността” за ключова стойност, без да прави нещо, с което да подсили онези, които се чувстват изтласкани в периферията. И тези хора би трябвало да могат да почувстват единството ,породено от чувства и симпатии. Европейската солидарност не може и няма да оцелее, ако ги пренебрегва.