Какво излезе от протестните напъни?

Протестите събориха правителството, осветиха олигарсите на ГЕРБ, прогониха злия гений на българската икономика Дянков, пратиха на съд Мирослав Найденов, разтуриха седянката в енергетиката, принудиха казионните партии да преосмисят програмите и старите си муцуни. Но днес протестиращите се карат, фрагментират, отчайват.

Тези, които от самото начало възприемаха гражданския изблик реалистично, днес са обнадеждени - България се оказа част от демократичния свят, който върви напред през битки и сътресения. Но надявалите се, че в улицата ще се самозароди новият Левски, който да вкара народа във властта, потъват във все по-дъбоко униние - не просто отново ще има партии, но те ще са почти същите, и то в сходни пропорции. Наистина, има едни светли 14 процента, обещани от последния социологически сондаж за условна партия на протестиращите, но вярата в тях бързо гасне.

Наред с липсата на време и пари, наред с целенасоченото осмиване на гражданските движения и надменните изказвания на познатите експерти по гражданските неща, очертаващият се провал на изборите има една логическа причина: не можеш да станеш политик, ако не искаш да станеш политик.

Лошата шега на свръхочакванията

Както казва лидерът на протестите Янко Петров, ангажиран сега с партия Демократична гражданска инициатива, отворила листите си за кандидати от редовете на протестиращите: "Хората са толкова омерзени от политиката, че до момента са подадени заявки от едва 20 души". Най-мощната група от протестиращите зорлем събира кандидати! В "омерзението" си тримата основни дейци на движението сами отказаха номинация, за да не бъдели обвинени от останалите, че предават гражданския му характер. А как си представят тогава, че ще увлекат хората?

Свръхочакванията за ангелоподобни политици играят лоша шега на гражданите. Ако те правеха разлика между успешни и неуспешни, по-честни и по-корумпирани, компетентни и некомпетентни, щяхме да знаем накъде биха вървели самите те. Ако обаче всяко политическо действие по определение е зло, то самото организиране на представителство вече е осъдително, а онези, които се решат на него, следва да бъдат намразени от останалите. При това положение трябва да имаш особена психика, за да се наредиш на опашките за граждански листи. И може би тъкмо затова някои от организациите поискаха кандидатите да носят бележки за психическо здраве. Абсурдно, но факт - ако няма опитен партиен апарат, който да преценява кандидатите, единственият начин да бъдат контролирани са служебните бележки – от психиатър, от комисията по досиетата, от районния съд...

Гражданите мислят политическото не като професия, която едни практикуват по-добре от други, а като саможертва в стил Левски и Ботев. Оттук наместо в дебат за политики, енергията се изхаби в безкрайни крамоли за това колко често трябва да си ходил на протестите, за да имаш право да ги представляваш, дали трябва да си лежал на палатка, да си бит от полицейски палки. Както помним от началото на 90-те години - най-героичните граждани не се превръщат непременно в най-добрите политици. Обикновено е точно обратното - добрият революционер е лош администратор и обратно.

Когато активистът се замисли

Надценява се и популярността, която дава улицата. Че няколко хиляди хора са те виждали на площада далеч не означава, че на изборите ще засенчиш познатите лица. За жалост популярността е нещо подсъзнателно, нещо, което не подлежи на граждански контрол. Трябва време да научим имената на новите лидери, да започнем да ги разпознаваме, преди да им се доверим.

В омразата си към всякакви елити, хората надцениха и ролята на безкористността в политиката. Страшно е симпатично да видиш, че някой жертва времето си за идеална кауза. Само че организационната работа е сериозен ангажимент и след известно време активистът неминуемо се замисля с какво ще храни семейството си. Богатният рентиер наистина може и да продължи да прави политика за чест и слава, само че интересите му едва ли съвпадат с тези на улицата. Е, добре, идва момент, когато гражданският деец трябва да напусне обичайната си работа и да стане професионален партиен деятел. Какво следва – обвинение в предателство, погнуса, омраза?

Гражданските квоти в казионните партии имат главно пропаганден характер - гражданинът е вид саксия, която краси трибуната наред с гордо мълчащите спортисти и застаряващите културни дейци, които бълват метафори. А доколко симпатизантите участват в подреждането на листите, това зависи от демократичността на самата политическа сила. Тук няма нищо ново. Опитът на гражданските движения да осъществят най-радикалната досега версия на демокрацията е невиждан досега. Да породят, значи, политици отдолу, не само без контрол и лидерска команда, но и без онази минимална идеологическа рамка, в която обикновено се правят първични избори в партиите. Всеки да номинира всеки.

Рецепта за постмодерен гювеч

Движение "Днес", например, покани гражданите от много градове да напишат в тетрадка името на онзи, когото препоръчват. Доколкото разбирам - на следващия тур ще се гласува за така събраните предложения и ще се излъчат кандидите за бъдещите избори на партия "Кауза България", предоставила любезно регистрацията си на движението.

По подобен начин решиха да действат гражданите от движението "Орлов мост" - то пък използва интернет платформата на радио "Дарик" за предлагане на номинации, от което очаквано произлезе постмодерен гювеч, в който съжителстват крайно десният Каракачанов и крайно левият журналист Волгин, шефът на футболна агитка "Дучето” и неолибералният икономист Георги Ангелов, бившият депутат на ГЕРБ Емил Димитров и бившата депутатка на "Атака" Стела Банкова, многогодишният борец за екологични каузи Тома Белев и нашумелият напоследък учител, уволнен заради "Харлем шейк".

Разбира се, тази поредица от имена още нищо не значи, доколкото много от самите номинирани вероятно дори не са питани. Просто обръщам внимание на това до какво води стихийната гражданска енергия, преляла отвъд идеологическите и организационните бентове - сещаш се за имена, които са се завъртяли в медиите, събираш на едно място хора, които едва ли могат да седнат на една маса, камо ли да да отстояват определена политика. Вярно - хората са разсеяни, не е тяхна работа да помнят кой какво може, кой как се е проявявал през годините. Затова нормалната практика е да им се предложи избор между валидни алтернативи, предварително подредени от професионалисти. Тук, разбира се, има определена мяра, която в последните години беше нарушена с това, че партиите се капсулираха и заприличаха на частни предприятия. Но люшването в обратната посока със стихийното и импулсивно номиниране на кандидати, рискува да донесе не по-малко разочарование.

Спонтанното излъчване не е най-конструктивното

В определен смисъл ставащото е трудно да се разграничи от многобройните медийни игри по номиниране и отзоваване, които свикнахме да играем с SMS-и. Сериозна политическа инициатива ли е тази акция на "Дарик", например, или да я мислим като един вид раздвижване на духовете, улавяне на пулса на потребителя? По-рано сайтове ни предлагаха да редим служебно правителство; периодически ни призовават да гласуваме в анкети по различни важни теми, после да размишляваме върху резултатите. Подобни игри са може би важно упражнение за гражданското мислене, но ще сгрешим, ако ги надценяваме. Ако, например, вземем за истина електоралните нагласи, показани с гласуването в сайта на даден вестник, в което са участвали единствено неговите пристрастни читатели.

Енергията, която отприщват подобни игри, трябва да се приема сериозно - те правят видими очакванията на гражданите. Дори глупави телевизионни формати като "Биг Брадър" казват много за дефектите на демокрацията, но не и в каква посока трябва да я променяме. Идеята обаче, че всички спонтанно ще излъчваме политици обещава само разочарования. Ако ненавиждаш всички професионалисти, всички политици, всички институции в страната си, не значи ли това просто, че ненавиждаш самия себе си?

Автор: И. Дичев; Редактор: Б. Михайлова

Съвместна публикация с вестник "24 часа"