Иран и Западът – пропилените шансове

В историята на Обединените нации има цяла поредица от незабравими изказвания на политици – от Никита Хрушчов през Фидел Кастро и Ясер Арафат до Уго Чавес. Към тях обаче категорично не можем да причислим речите на иранския президент Махмуд Ахмадинеджад, които представляват смесица от гордост, твърдоглавие, агресивност и религиозен плам. Всичко, което казва Ахмадинеджад, е предвидимо, и вече не се взема насериозно дори и от онези, към които са насочени неговите послания. И най-вече американското общество не се трогва от тирадите на иранския водач, макар че точно на американците той би желал да “отвори очите” за някои “истини”.

Но не само Ахмадинеджад пропилява шансове. Също и американците и европейците демонстрират, че не са способни да се противопоставят на човека от Техеран. Това стана пределно ясно в понеделник по време на речта на иранския президент в Колумбийския университет, чиято покана беше оправдана с това, че била отправена към един “тесногръд диктатор”. Впечатлението се затвърди и по-късно по време на речта на иранския президент пред Общото събрание, пропусната от американския президент Джордж Буш, който обаче се довери изцяло на френския президент Саркози и германската канцлерка Меркел.

Това, което последва, бе един не особено успешен опит на Никола Саркози да заличи впечатлението, че Париж би приел евентуално нападение срещу Иран, а федералната канцлерка на Германия се впусна в юридическо-политически разсъждения за това, че не светът трябвало да доказва на Иран стремежа му да се сдобие с ядрено оръжие, а Иран трябва да убеди света в обратното. Това може само да радва президента Буш, чийто фронт срещу Иран изведнъж вече изглеждаше по-солиден отколкото досега.

Този фронт обаче далеч не е толкова единен, колкото изглежда. Защото когато отново стане актуален въпросът за налагането на санкции срещу Иран, най-вероятно европейските страни ще реагират много различно, тъй като повечето от тях имат сериозни икономически интереси. За Вашингтон е много лесно да настоява за затягане на режима на санкции, тъй като търговските му контакти с Техеран са само неофициални. Берлин за сметка на това поддържа търговски отношения, макар износът за Иран да бележи напоследък спад, докато Париж засега не дава подобни признаци.

Дали всичко това е само, защото Иран е подозиран в нещо, което засега не е доказано? С тази своя стратегия Западът провокира Ахмадинеджад да дели света на добри и лоши, на арогантни потисници и техните жертви. А това не служи никому – нито на Запада, нито на Иран. На този фон може да се окаже мъдър ход тактиката, възприета от Ахмадинеджад, да обяви за приключен ядрения си спор със Запада – неговата страна винаги е твърдяла, че атомната и програма е с мирни цели, и че в бъдеще ще разговаря по темата само с представителите на МААЕ.

По този начин не се решават конфликти. Ако двете страни в този спор наистина търсят решение, то те трябва да проявят малко повече изобретателност.