Имаме ли право да решаваме за живота и смъртта?

Тя отново е сред нас - смъртта. Германският Конституционен съд вдигна табуто над смъртта – и добре направи. Защото смъртта е част от живота и всеки от нас един ден ще трябва да я погледне в очите – на смъртния си одър или край смъртното легло на близък човек.

Правото да сложиш край на живота си

Според Конституционния съд, вече не е забранено професионално и пасивно да се помогне на човек, който иска да сложи край на живота си. Магистратите заявиха ясно, че правата на личността, закрепени в Конституцията, включват и правото сам да сложиш край на живота си. Само 5 години издържа въведената през 2015 забрана на „професионалната" помощ за евтаназия – така наречената „пасивна евтаназия". Понеже тази дефиниция не беше достатъчно ясна, много лекари, алтернативни лечители, болногледачи и дружествата в подкрепа на евтаназията поискаха законово тълкуване, за да не попадат под ударите на правото.

Сега законодателят трябва да уреди наново материята – и дискусията за пасивната евтаназия отново е на дневен ред. Най-после! Защото и скорошните дебати около даряването на човешки органи също показаха, че е крайно време хората тук да започнат да гледат смъртта в очите. Всяка година в Германия умират около 850 000 души. И смъртта не може да бъде скрита зад завесите на погребалните бюра, защото ние я срещаме навсякъде около нас.

Дали смъртно болните хора имат нужда от помощ, докато умират? Или за да умрат? Или и двете? Какви са възраженията срещу пасивната евтаназия? Съществува ли човешко право на подпомогнато самоубийство? На всички тези въпроси тепърва трябва да отговорят не само правителството и Бундестагът, но и цялото общество.

Господари на собствената смърт

Нека да уточним: не става дума за активната помощ при евтаназия, която е узаконена в Белгия, в Нидерландия, а скоро и в Португалия. „Умъртвяването по желание", тоест евтаназията, осъществена по желание на един човек от друг човек, е забранена по закон в Германия. И тази забрана ще остане валидна и занапред. Става дума за друго. Трябва да се хармонизират от една страна правото на всеки човек да бъде господар на собствената си смърт и от друга – задължението на държавата да опазва човешкия живот.

Смъртта понякога може да бъде нещо твърде ужасно. И няма как да освободиш един човек от страха му пред смъртта. Може обаче да го освободиш от страха му, че ще бъде изоставен сам в смъртта си. През последните две години аз видях да умират трима души от най-близкия ми семеен кръг. Те не желаеха изкуствено да се удължава животът им, не желаеха да се хранят през тръбичка. Желаеха само едно: да се освободят от ужасните болки.

Въпреки това обаче се бориха за всяка минута от оставащия им живот. И водеха тази борба не само заради себе си, но и заради своите близки. Палиативната медицина, тоест професионалната помощ за намаляване на страданията, им помогна с достойнство да издържат на тази борба чак до смъртта си. Дълбоко съм благодарна за тази помощ!

Когато страданията са непоносими

Мнозина са седели край смъртния одър на близък човек, мнозина са виждали смъртта в очите, но има и случаи, в които страданието е толкова непоносимо, че дори палиативната медицина вече не може да помогне. Тъкмо в тези случаи е важно и пациентът, и медиците, и близките да знаят, че на нечовешкото страдание може да се сложи край, ако са изчерпани всички възможности за терапия.

Дори самата мисъл, че това е възможно, може да облекчи страдащия човек – нищо, че той самият навярно никога няма да се възползва от тази възможност. Точно това се случва в щата Орегон в САЩ. Там подпомагането на евтаназията по принцип е наказуемо, но лекарите все пак го вършат, като спазват много стриктни правила и водят прецизна документация. На финала на пациента може да бъде осигурен достъп до смъртоносна доза упойващи вещества, които той сам да погълне. Но дотам се стига само в една трета от случаите.

За достойнството на умиращия

Нека да си го призная: човек никога не е подготвен за смъртта на член от семейството. Дори когато е имал достатъчно време да мисли за предстоящата смърт. Помага обаче да погледнем смъртта в очите – независимо дали става дума за трудното решение за даряване на органи или пък за евтаназия. Защото идеологическите или религиозни дискусии край смъртния одър не водят до нищо. Единствените важни неща са желанието и достойнството на умиращия, тъгата на близките и копнежът този човек да си отиде в мир.