Значението на Берлин за „културата на спомнянето”

В Берлин тези дни покрай девети ноември се говори много за така наречената „култура на спомнянето” – онзи важен процес на преосмисляне и критична оценка на миналото, който според социолозите е нужен за духовното пречистване на нацията.

Той има множество проявления – от честна и открита дискусия до дразнеща медийна кампанийност, от креслива политическа призивност до мълчаливо личностно осмисляне на собствената семейна история, случила се зад нагласените снимки в домашния албум. Важното е този процес да се случва и важното е, не да идеализираме миналото, а да го погледнем с критичната дистанция на времето. В противен случай се стига до точно обратното – до митологизиране на историческите факти, до префасонирането им в угодна политическа насока, до гъделичкане на национални чувства и превръщането им в благодатна почва за избуяване на национализъм. Казано направо – до издигане на паметници на ханове от преди векове, до помпозни погребения на останките им с президентско присъствие и топовни гърмежи, до мобилизиране на булевардната преса в кампанийно заклеймяване на всеки опит за поставяне на въпросителна към светлото национално минало. Така се получава странен парадокс – бурните положителни и отрицателни емоции от бързото премахване на паметниците на близкото социалистическо минало преливат в също толкова емоционалното като крайности поведение, съпровождащо издигането на нови паметници на личности от далечното минало.

Този парадокс е политически комфортен, но съзнателното му пораждане е самозалъгване и късогледство, при това в национални мащаби. Ако днес не искаме да се сещаме за вчера, утре – ще са се натрупали достатъчно много бели полета. Диагнозата „амнезия” означава опасност от повторение на вече направени грешки.

Дните около девети ноември в Берлин показаха, защо от „културата на спомнянето” има нужда. Нощта на девети ноември 1938-ма година, с първия голям погром над евреите, поставя началото на Холокоста. Нощта на девети ноември 1989-та година слага край на разделението на Берлин, Германия и Европа.Самата дата е така силно натоварена исторически, че ако през 60-те години в Германия не беше започнало бавното и мъчително преосмисляне на нацисткото си минало, приетото вчера от Бундестага решение за паметник на германското обединение в Берлин щеше да изглежда като фарс на фона на нацистките жертви. Само преди няколко дни стана известно и друго решение: за реконструкция на експозицията, наречена „Топография на терора”. Засега тя изглежда по-скоро като самодейно организирана фотоизложба, документираща терора на мястото, на което са се намирали централите на няколко институции на нацисткия режим. Не че в Берлин няма други музеи и паметници, свързани с тази мрачна част от германската история. Те обаче в по-голямата си част са посветени на жертвите, не и на системата, която ги погубва. През 2010-та година, след реконструкцията на експозицията „Топография на терора” в Берлин най-после ще има мемориал, който ще показва перфектната машина за контрол, изработена от един деспотичен режим, повече от шест десетилетия след края му. Година преди това – през 2009-та в Берлин ще се появи паметник на Обединението, само две десетилетия след падането на Берлинската стена. Така е: за възторга на миналото си спомняме по-лесно, отколкото за минали престъпления, макар че издигането на паметници не е задължителен елемент от културата на спомнянето. Тя, например, може да се изразява и в най-обикновеното отваряне на архивите, заключили мрачни тайни за днешни управляващи и преуспяващи. В този дух работи службата за разсекретяване на досиетата на Щази, държавната сигурност на бившата ГДР, чиято централа е също в Берлин.

В този град германците са принудени да си спомнят, за да знаят, какво се крие зад натъкмените снимки в семейния фотоалбум. А това е като да имаш застраховка „живот”.