За втория кръг на президентските избори

Очакаваната значителна преднина на Георги Първанов пред неговия съперник на втория кръг на президентския вот Волен Сидеров, предизвика въздишка на облекчение не само сред симпатизантите на българската левица, но и в Европа, където със засилено внимание наблюдаваха втория рунд от двубоя между бившия комунист и настоящият краен национал-популист. Повишената, макар и не драстично, избирателна активност на този кръг, може да бъде тълкувана и като отговор на призива на европейската десница и нейния лидер в Европейския парламент-Ханс Герд Пьотеринг- дясно мислещите българи този път да гласуват водени от националния си интерес, а не от партийни мотиви. Защото на втория кръг на изборите за държавния глава със сигурност освен симпатизантите на управляващата тройна коалиция – БСП, НДСВ и ДПС - пред урните са застанали и редица привърженици на десните партии, за които френската политическа дилема “мошеника” или “фашиста” е била решена в полза на първия. Дори повече, лидерът на партията “Гергьовден” и депутат от ОДС Любен Дилов-Син обеща недвусмислено, че ако се наложи, неговата формация ще е в състояние за час и половина в изборния ден да мобилизира 100 хиляди избиратели в полза на Първанов.

“Като няма риба и ракът е риба”, вероятно са си казали неутралните българи, които за разлика от миналата събота са решили вместо да хвърлят въдиците си за риба, да пуснат своята бюлетина в прозрачните урни. И да изпълнят гражданския си дълг успокоени морално до голяма степен поради липсата на дясна алтернатива на този вот.

Пред урните на втория кръг не застанаха твърдолинейните антикомунисти и лидерите на основните десни политически формации.

Петър Стоянов, ръководителят на най-голямата дясна партия СДС заяви в медиите, че “не може да зачертае целия си живот и 16 години съзнателна дейност в политиката, за да призове когото и да е да гласува за Волен Сидеров”, сиреч срещу Първанов, и сам не пусна своята бюлетина. Водачът на ДСБ Иван Костов не само демонстративно попълни и пусна недействителна бюлетина на втория тур, но и отправи агресивни критики към призива на бъдещия след Нова година председател на ЕП Ханс-Герд Пьотеринг да се подкрепи Първанов с думите: “Вашето призоваване за гласуване на втория тур за “демократичния” Първанов възприемаме като покана да направим неприемлив компромис с убежденията си”.

Големият въпрос на този вот, обаче се оказва доколко губещ е загубилия президентските избори лидер на “Атака” Волен Сидеров?

Удивително вялата му кампания в седмицата преди втория кръг, и няколкото популистки трика, които му се приписват, като самоизключването от ефира на основната му трибуна, кабелната телевизия СКАТ, както и нереализираното му намерение да се ожени през уикенда за своята дългогодишна интимна партньорка и съратничка в “Атака” за да попадне отново в медийното полезрение, този път като младоженец, говорят за осъзнатата загуба в този двубой.

Впрочем, самият Сидеров, а и неговите половин милион симпатизанти, едва ли действително са искали той да стане държавен глава. Тяхната политическа цел, както неведнъж я е декларирал водача на “Атака”, са изборите за евродепутати и за местни органи на властта, където бъдещите представители на партията да подготвят нейната победа на едни следващи парламентарни избори. 20-те процента подкрепа, получени в балотажа на президентския вот са солидна застраховка за постигането на тази цел.

Неподозираният потенциал на “Атака”, обаче, се крие другаде. Той е в парадоксалното на пръв поглед поведение на нейните симпатизанти, които се въодушевяват толкова повече, колкото по-силни са нападките и възмущението срещу тях. Този феномен е типичното отмъщение на пренебрегнатите, на отхвърлените и нечутите в годините на прехода. Това дава основание на известният политолог Иван Кръстев да заяви в медиите, че “тест за политиците в България през следващите 6 месеца ще бъде дали ще успеят да извадят проблемите за които говорят хора като Волен Сидеров – ДПС, ромите...Да се признае, че има проблем и тогава да започне да се говори за решения, защото “Атака” няма решение за проблемите, които поставя”.

Четвъртите поред избори за български президент са вече история. След парламентарния вот миналата година, те отново потвърдиха левия моментум в движението на политическото махало на България, тежката криза, която преживява десницата и новият радикализъм, акумулирал в себе си недоволството на нерешените проблеми от прехода.

Тъкмо тази политическа конфигурация се оказва парният локомотив, който предстои да закара пътуващия цели 17 години българския влак в Евросъюза. С пъшкане по нанагорнищата, с много пара в свирката и мръснички стари вагони за пътници и товари. И с ловки джебчии по гарите. Важното, обаче, е да стигне до крайната цел. Някак.